Дали бих се държал по същия начин като него, ако застана така осакатен пред стотици погледи? Може би да… Само дето надали бих забавлявал жадни за развлечения безсъвестни тълпи. Но пък… ако се наложеше да храня себе си и приятелката си… неволята, а не волята щеше да ми дава нареждания.
Не беше трудно да отгатне какво именно изкуство се кани да показва Слепия убиец. От пояса, от колани по нозете и над лактите на чернокожия стърчаха множество дръжки на ножове. Ремъците не бяха пристегнати както би се стъкмил един воин — твърде красиво стояха, не за удобство, а за да се харесат на зрителите. Че и чирените бяха боядисани ярко. Повече от двайсетина ножа, виж го ти… Пеещо цвете поведе мономатанеца напред по сцената, остави го на самия й край, след което изтича, направо изпърха като шарена пеперуда към щита. Разпери ръце и с усмивка мушна китки в заковани към дъските кожени примки.
— Гледайте, гледайте, любезни ми народе! — отново се развика глашатаят. — Побързайте да видите що за изкуство владее този достоен мъж! Той не го е изгубил даже след като е бил лишен от дадената ни от Боговете способност да вижда светлината на слънцето!…
Глашатаят държеше дълга пръчка с вързана накрая твърда топка колкото детско юмруче. Мономатанецът измъкна първия нож и няколко пъти ловко го подхвърли във въздуха. Глашатаят протегна пръчката и потропа леко по щита, на около педя и половина от главата на девойката, която не спираше да се усмихва… и сетне едва успя да отдръпне пръта — запратеният нож се впи в дървото, като за малко не преряза върха на показалката на глашатая. Миг, два, три — тълпата мълчеше потресена, а после дружно си пое дъх през стотици гърла. Вълкодав само поклати глава. Беше се „любувал“ неведнъж на панаирни бойци, които баламосват хората по тържищните площади с уж смъртоносни двубои. Ала когато се случи истинска схватка, полза от тях — никаква. Обаче този Сляп убиец, който и да е, знаеше какво е да се счепкаш с някого без милост и без правила. И уменията му наистина заслужаваха да се видят. Майсторът си е майстор, даже и да е сляп…
Пеещо цвете стоеше спокойно и неподвижно, доверявайки се напълно на приятеля си. Също както и той й се доверяваше, когато тя го водеше за ръка. Блестящите ножове един след друг се забиваха в дъските на щита — все по-близо до снагата й. Мономатанецът ги мяташе ту със завъртане на тялото, ту дори се премяташе стремително като акробат, ту хвърляше по два наведнъж. Нито веднъж не сгреши, остриетата следваха положението на показалката на глашатая. Вълкодав усети смътно убождане. Завиждаше. С отворени очи би се справил не по-зле. Но със завързани?…
Добре ще е да опитам…
Представи си как биха тръгнали с Еврих да печелят по този начин прехраната си, въобрази си как арантянинът стои долепен до дървена ограда и чак го досмеша.
А от ножовете на Слепия убиец остана само един. Глашатаят подаде на девойката маргаритка с тънко стебло, което тя стисна със зъби и обърна глава настрани. Зяпачите притихнаха, предстоеше нещо необичайно. Целият площад притаи дъх.
— Почитаеми! — този път не се провикна, а просто каза глашатаят. — Това, което сега ще видите, несъмнено ще поискате да разкажете на внуците си. Моля ви само да пазите тишина, за да не трепне ръката на мятащия ножове от случаен възглас или подсвирване. Защото това, което ще ви покажем, вече отне живота на шест прекрасни помощници на Слепия убиец. Тази красавица е седмата…
Топчето на върха на пръчката-показалка започна да потропва по дъските, като постепенно се приближаваше към Цветето. Мономатанецът напрегнато се вслушваше, неподвижен като черно изваяние… и тогава всред множеството, от две различни посоки почти едновременно пронизително изсвириха с уста двама души.
Слепият трепна… Жилестата му ръка, висяща в готовност край бедрото, се сви рязко, конвулсивно, непохватно… Ножът полетя!…
Отчаян писък в тълпата. Десетки зяпачи вече съзираха как тялото на девойката се свлича безжизнено върху сцената, привидя им се дори струйката кръв, потекла изпод лявата гръд…
Пеещо цвете не помръдна. Ножът със съскане сцепи въздуха и с глух удар се впи в дървото до самите й устни, така че момичето навярно усети хладината на стоманата. Чисто отрязаната главица на маргаритката леко падна пред нозете на девойката…
И тогава тълпата полудя!… Ужасените вопли се преляха във възторжен рев. Добропорядъчните кондарци чевръсто заловиха двамата свирчовци и с удоволствие ги забъхтиха. Вълкодав прихлупи Прилепчо с длан, зверчето бе развълнувано от сбиването. Вянинът ни най-малко не се усъмни, че нещастните шест девойки, уж погубени заради грешка на мономатанеца, съществуваха само в речите на глашатая. А на хулиганите, свирнали в най-напрегнатия момент, сигурно е било платено предварително толкова, че да се съгласят да изтърпят малко бой. Затова пък народът направо беше пощурял, някои лееха сълзи на радостно облекчение и щедро облекчаваха кесиите си не само от дребни медни монети, но и от сребърници, които звънкаха върху дъските на сцената.