Вълкодав зарови пръсти в издирване на поне още някоя медна паричка, скрила се из джобовете му, и внезапно съзря Еврих, който си пробиваше път към него през тълпата. Вянинът веднага се наежи от недобро предчувствие, още повече, че арантянинът изглеждаше крайно притеснен и засрамен, цялата му сръдня и вирене на носа бяха се изпарили като сутрешна роса. Вълкодав разбра защо още преди Еврих да се приближи. Кемерът от пояса му бе изчезнал, висеше само късо опашле от ремъка, прилежно срязан с нещо остро и навярно малко, може би с наточен ръб на монета. Любим инструмент на майсторите в джебчийския занаят във всички големи градове.
— Тъй — рече само Вълкодав. Навярно Еврих се бе сетил за кесията чак когато я е потърсил, за да възнагради изкуството на хвърляча на ножове.
— Аз… — заекна Еврих и млъкна. Приличаше на пребита мишка.
Вълкодав не го упрекна. Пари с упреци не се връщат.
— Върви при жените — каза той. — Предупреди Сигина, че ще останем тук доста дълго.
Еврих го погледна плахо и промълви:
— Ами ти?…
— Аз ще се поразходя малко — заяви Вълкодав.
Така се случи, че честността на Йара бе изпитана още същия ден. По някаква причина днес хората имаха апетит за питките на хлебаря от отсрещния край на площада. Отначало Стоум малко се ядоса, заревнува — та и в неговата кръчма пекат такива, ако не и по-вкусни. После обаче съобрази, че неговите гости топяха соса в паниците си със залчета от онези питки, които хлебарят трудно успяваше да пробутва едва ли не даром. Пресметливият Стоум реши да купи от тях още една кошница, ала по същото време всички слугини бяха заети. Е, Тормар беше тук, подпираше касата на вратата, турил ръце на кръста, понеже гостите се държаха пристойно… но, тъкмо него ли да прати!
С голямо нежелание Стоум подвикна на Йара, който бършеше измитите паници:
— Ей, ти, как ти беше… я ела!
Момчето мигом се озова до кръчмаря, който му тикна в ръцете голяма плетена кошница без дръжки, а после, явно с натежало сърце, пъхна в дланта му и няколко монети.
— Отиваш във фурната отсреща… оная, дето има дървена кифла над вратата. Ще купиш двайсет питки, като тези там. Ясно?
— Ясно… — продума Йара.
Знаеше фурната. Понякога отскачаше дотам да вземе пирожки за стражниците. И тогава се случваше чираците на хлебаря да го почерпят с прегорели сухарчета. Йара хукна презглава да изпълни заръчаното.
Посред площада се трупаше голяма тълпа, вниманието й бе привлечено от нещо, което ставаше върху издигната над паважа груба дървена площадка. Йара даже не се озърна натам не само защото бе погълнат от желание да изпълни час по-скоро нареждането на собственика на кръчмата, но и донякъде от притеснение — така както бе само по риза, все му се струваше, че всички са зяпнали голите му крака. Без панталони момчето се чувстваше неловко, но се мъчеше да не мисли за това. Ами нека го зяпат. Чудо голямо. Един пленен воин, изложен гол на подигравките на врага, също може да се държи като герой. Тъй де!…
Само дето Йара не желаеше да среща присмехулните погледи, затова и не се обърна към събралите се хора.
Хлебарят го позна и изрази гласно учудването си, че дрипавото безпризорно хлапе се е хванало на истинска работа. От вълнение Йара заекна при изговора на трудните нарлакски слова, но бързо се овладя, след като му хрумна друг изход. Протегна парите, кимна към горещите румени питки и дваж вдигна десет разперени пръста.
— Ама да не ти се пукне коремчето? Защо са ти толкова, малчо? — засмя се хлебарят. Понеже работеше наравно с чираците и ратаите си, той нямаше шкембе. Ала петдесетте му години личаха по плешивата глава, влажно блестяща от пот заради близостта на горещата пещ.
— Стоум… кръчма… хора ядат… — измънка Йара.
— Аха! — разбиращо кимна хлебарят и се зае ловко да подрежда питките в кошницата на Йара. — Нещо не ти е добра плетенката, момче… внимавай да не попилееш покупката по пътя!