Солидна и силно консервативна, особено за региона на Сан Франциско. В политиката на банката не се предвижда финансиране на малкия бизнес, не се отпускат кредити на новосъздадени фирми. Жени и цветнокожи могат да заемат длъжности до определено ръководно ниво. Тя не пуска напарфюмирани реклами по телевизията, отношението ѝ към „тълпата със спестовни книжки“ (според терминологията на Джордж) е почти презрително.
Не, „Бейуест“ решително не е банка за простолюдието. Управата ѝ се чувстваше далеч по-удобно в областта на институционалното финансиране, сделките се осъществяваха с хора, които не свалят официалните костюми от гърба си, членуват в затворени клубове, обменят си тайни зад плътно затворени врати. Банка „Бейуест“ пазеше много тайни. В момента управлението ѝ бе поверено в ръцете на Лелънд-младши. Макар и само на двайсет и седем, доведеният му син Джордж Русо, бе първи вицепрезидент.
Строгата трапезария на имението беше просторна, в нея се влизаше по две елегантни стъпала, които я свързваха с музикалната зала. Нито Хелън, нито Лелънд бяха пианисти, но това не им попречи да купят един огромен, триметров роял „Стейнуей“, редом с който беше монтирана дигитална апаратура за класическа музика, която се задействаше от натискането на един-единствен клавиш. След това обаче семейството бе установило, че естествения звук на рояла е малко силен за вечерна музика, проблемът се решава с монтажа на просторна, изцяло остъклена двойна врата.
В момента роялът мълчеше, но въпреки това остъклената врата бе плътно затворена. Когато се обсъждат семейни проблеми, Лелънд Тейлър неизменно отстраняваше всичко, което би отвличало вниманието. Информацията е голяма сила, но секретността вълнува душата, обичаше да казва той.
Трапезарията беше кръгла като чиния. Около овалната маса от черешово дърво лесно можеха да се поберат осемнайсет души. Тази вечер времето беше необичайно хубаво и Лелънд бе наредил да дръпнат завесите. Гледката отвъд закръглените френски прозорци беше зашеметяваща. Виждаха се островите Фаралон, отдалечени на двайсет и седем морски мили от Голдън Гейт, огромният град лежеше в ниското като на длан, в далечината блещукаха първите светлини на Бей Бридж и увеселителните заведения по плажната ивица отвъд него, а дебелите въжета на Голдън Гейт сякаш висяха като безплътна паяжина над сините води на залива.
Никой от присъстващите в помещението обаче не обръщаше внимание на тази възхитителна гледка.
Лелънд Тейлър бе заел място начело на масата, до него беше съпругата му. Вечеря очевидно не се предвиждаше, на масата имаше само кафе и сухи сладкиши. Лелънд бе облечен в тъмносив костюм и вратовръзка на синьо-червени ивици. Както обикновено, ризата му беше снежнобяла. („Бялата риза ясно показва кой е шефът.“) По мнение на Греъм този човек бе наследил маниерите на шест поколения британци, и това мнение не беше далеч от истината. Беше висок и слаб, с воднистосини очи и месести устни, кожата на лицето му бе розова като на бебе.
Вдясно от Лелънд, през два свободни стола (да не дава господ някой да си помисли редом с него) седяха сестрата на Греъм Дебра и съпругът ѝ Брендън Макоури. Те напразно се опитваха да демонстрират непринуденост в една обстановка, която явно ги потискаше. Дебра беше израснала в това имение, но животът ѝ бе поел в друга посока и тя отдавна бе престанала да го чувства като свой дом.
По мнението на голяма част от хората (но не и на Лелънд) Брендън имаше много добра работа в една електрическа компания. Дебра беше помощник на един ветеринарен лекар. Поради факта че е жена — при това не особено привлекателна, за Лелънд тя изобщо не съществуваше. Но, технически погледнато, тя беше член на семейството и по тази причина той бе принуден да я понася, макар и временно. Както и присъствието на Брендън…
Джордж беше едър и добре сложен мъж, също като Греъм. Облечен в изискан габардинен костюм, той бе заел мястото в дъното, противоположно на Лелънд. Пред него имаше запотена чаша хайнекен, а две неотворени бутилки се охлаждаха в специалния съд на спомагателната масичка.
Цялата лява част на огромната маса бе оставена на разположение на Греъм.
— Фактически изобщо не подозирах, че ще ме арестуват — каза той, отговаряйки на встъпителния въпрос на Лелънд. — Ако имах подобни опасения, без съмнение щях да се обадя, за да обмислим тактиката, особено що се отнася до наследството.
— Наследството, значи — промърмори Лелънд, опитвайки се да скрие презрението, което прозвуча в гласа му. — Бяхме много изненадани, когато научихме за тези петдесет хиляди долара… Откъде толкова пари у Сал? Очевидно не ги е спестил от търговията с риба, нали? Ще ми бъде много интересно да разбера това…