Две от съотборничките ѝ минаха покрай тях, пробивайки си път към паркинга. Доловили острите нотки в гласа ѝ, те се спряха.
— Всичко ли е наред, Сара?
— Да, разбира се — кимна тя, погледна Греъм и тихо добави: — Стойте по-далеч от мен!
Обърна се и затича да догони момичетата.
Терените за софтбол бяха четири — по един във всеки ъгъл на огромното игрално поле. Току-що завършилият мач на Сара се проведе на номер 2 — най-близкият до паркинга. От мястото си в колата тя виждаше Греъм, седнал на трибуната — десет реда дървени пейки, издигащи се точно зад вратата.
Спуснала страничното стъкло, тя остана на мястото си цели двайсет минути, без да го изпуска от очи. Греъм Русо изглеждаше напълно погълнат от събитията на терена, от време на време ръката му механично надигаше кутийка бира. Добре поне че не направи опит да ме последва на паркинга, рече си тя. Беше допуснала възможността той да ѝ даде няколко метра аванс, а след това да я последва със своята кола. Но младият мъж дори не погледна след нея. Върна се на трибуната и зазяпа следващите мачове, точно както ѝ беше казал. Може би това беше истината…
Което обаче не означаваше, че не беше я проследил дотук. Може би вече бе научил каквото му трябваше — къде живее и къде играе. От друга страна, обяснението му беше напълно смислено, напомни си тя. След ужасно дългия ден в затвора му се беше предоставила възможността да се наслади на една прекрасна вечер — може би най-хубавата от месеци насам.
Отвори вратата на колата и дръпна ципа на сака си. Облече тънкото горнище на анцуга и прекоси тъмното пространство между паркинга и трибуната.
Спря на няколко крачки зад гърба му и продължи да го наблюдава. Седеше приведен напред, с лакти на коленете. Тениската бе опъната по мускулестия му гръб, в ръцете му се поклащаше отворена кутийка бира.
Областната прокуратура го беше освободила, без да повдига обвинение срещу него. Това означаваше, че Сара би могла да седи с него колкото желае, без никой да я обвини в нарушение на служебната етика. После си позволи леката и вероятно неизбежна самозаблуда — след няколко бири той може би ще се изпусне да каже нещо, което впоследствие би могло да бъде използвано срещу него. Все още беше на служебна вълна — едно ченге, което винаги работи… По тази причина виси тук, по тази причина обмисля възможността да си поговори с него…
Един от играчите на терена нанесе страхотен удар. Топката се вдигна нависоко, прелетя поне сто метра, публиката скочи на крака. Стори го и Греъм. Вдигнал глава, той следеше траекторията, лицето му грееше от възбуда. Изражението му беше съвсем детинско — невинно, чисто, развълнувано. В главата ѝ се прокрадна съмнението. Нима човек, който е извършил убийство, може да има подобно изражение? Не, в това Сара беше абсолютно сигурна.
Беше сменила спортните обувки в колата си. Сега носеше маратонки, които напълно заглушаха стъпките ѝ. Седна на пейката до него и каза:
— Окей, дайте да я пробваме тази бира.
Той не прояви особено учудване. Погледна я кротко, бръкна под пейката и извади една кутийка.
— Видяхте ли онзи удар? — попита.
Сара отвори кутийката.
— В писмото на баща ви се споменава, че сте играл професионален бейзбол…
Той не отговори веднага. Очите му проследиха сложната комбинация на терена, в резултат на която единия тим спечели две точки. Изля остатъка от бирата в гърлото си и едва тогава каза:
— Надявах се да се наложа по време на голямата стачка, поне като резерва. Не стана… — Най-сетне се осмели да я погледне и с леко стеснение добави: — Наистина не съм ви следил… Понякога се отбивам тук да погледам, това е всичко. Зърнах ви по време на мача, останах да ви видя… После си рекох: какво толкова, по дяволите? И двамата сме тук, ще ви кажа едно здрасти… Изобщо не ми мина през ума, че ще ме заподозрете в проследяване…
— Но аз бях човекът, който ви арестува!
— Забелязах — кимна с лека усмивка Греъм.
— Хората не си падат по ченгетата, които са ги арестували — настоя тя.
— Но нали ме пуснаха? Няма обвинения срещу мен. Следователно в момента и двамата сме обикновени граждани.
— Не съм съвсем съгласна. Аз си оставам ченге, а вие — заподозрян.
Той се замисли върху думите ѝ, после сви рамене:
— Аз донякъде също съм държавен служител. Работил съм в съда, давал съм клетва като юрист… И не съм убил баща си. — Ръката му махна по посока на игрището: — Трябва да призная, че играете доста добре, сержант. С очите си видях как правите тройка…
— Най-вълнуващата част от тази игра е нападението — неволно се поотпусна тя.