Включи микрофона и бързо произнесе стандартните за този вид разпити фрази, после го поднесе на Блу:
— Става въпрос за петък, девети май. Случайно да сте чула или видяла нещо, което да има връзка с убийството на Сал Русо?
— Нямах представа, че ще бъде убит — започна свидетелката. — Но горе при него имаше някой… Чух да се отворя входната врата, после подът проскърца…
— Вие къде бяхте?
— Тук, в апартамента си. Чух и други шумове…
— От какъв характер?
— Сякаш някой падна на пода, после се местиха мебели… — Очите ѝ се вдигнаха към тавана: — Тази сграда е доста паянтова, знаете… Всичко се чува.
Лание нямаше намерение да ѝ позволява отклонения.
— Значи чухте, че се местят мебели, така ли? — попита той.
Оказа се, че не е съвсем така.
— По-скоро някакво стържене, после тъп звук — като от удар или падане — уточни Блу. — След това се чуха викове, нещо от сорта на „не, не…“.
— Сигурна ли сте?
— Да. Приличаха на викове от болка, а може би и на молба… Тъжни звуци, много тъжни…
— Чухте ли друг глас?
— Да. Имаше и друг глас.
— Мъжки, женски?
— Мъжки. Останах с впечатлението, че се карат за нещо.
— Преди стенанията, или след тях? Преди стърженето?
Блу затвори очи и се замисли, после бавно кимна:
— Преди.
Но в гласа ѝ прозвуча известна несигурност.
— Какво има? — забеляза я Лание.
— Нищо, нищо… Беше преди стоновете и преди стърженето.
— А после? Какво стана след стоновете?
Тя отново затвори очи, явно искаше да си спомни съвсем точно.
— Нищо. Няколко минути по-късно се затръшна вратата, после настъпи тишина…
— А вие какво направихте?
Въпросът очевидно я смути. Очите ѝ се сведоха надолу, после отново се вдигнаха, но не към лицето на Лание, а някъде над рамото му.
— Качих се горе, но доста по-късно… Никой не ми отвори.
Мъртъвците не отварят, понечи да каже Лание, но навреме се овладя.
— Значи чувате звуци, които недвусмислено показват, че Сал е в беда — рече с неутрален тон той. — А казвате, че сте били приятели…
— Не съм казала такова нещо. Познавахме се, това е всичко. Изглеждаше ми добър човек…
— Добре. Но защо не се качихте веднага, може би е имал нужда от помощ?
Очите ѝ отново се насочиха някъде над рамото му.
— Блу?
— Не можех — въздъхна тя. — Не бях сама, един тип спеше отгоре ми… Нямаше как да стана.
Десета глава
През целия ден, чак до девет вечерта, Дизмъс Харди нямаше никаква представа за развоя на събитията.
Беше се събудил в шест, един час по-късно вече беше в „Дейвидс Дели“ за ранна закуска с Мишел. Предстоеше им да пропътуват около шейсет километра до Пало Алто за среща с президента на „Триптек“ Дайсън Брънел. Трябваше да му представят Мишел и да обсъдят някои неотложни въпроси, свързани със съдебния иск на компанията.
Харди нямаше време дори да разгърне вестник. От негова гледна точка случаят Греъм Русо все още изпускаше дим, но опасността от бърз пожар вече бе отстранена. Което не означаваше, че работата му намалява. Трябваше да въведе Мишел в детайлите на иска на „Триптек“ с максимална бързина, чакаха го и други дела. За момента беше доволен да знае, че Греъм Русо е някъде в ариергарда на живота му и сигурно отново ще излезе на сцената, но не сега, а някъде в неопределеното бъдеще. Независимо дали срещу него ще бъде повдигнато обвинение в убийство, или не…
Но всичко това беше по-лесно на думи, отколкото в действителност. По време на обяда с Брънел стана въпрос за апаратурата за наблюдение, която се използва в пристанище Оукланд. Мишел изказа предположението, че някоя от видеокамерите на дока може би е отбелязала нередност в контейнерите. Досега никой не се беше сетил да провери това.
Банката на Греъм! — едва не подскочи Харди. Може би видеозаписите в банката ще докажат, че след петък Греъм не е влизал там с парите на баща си. А това би означавало, че не е убил Сал, за да се докопа до сейфа, независимо от последвалия развой на събитията. Нещо, което автоматически ще свали обвинението в убийство.
След като тази мисъл влезе в главата му, останала част от деня се превърна в досаден протокол, запълнен с второстепенни детайли и дълги колони от цифри. Харди не можеше да се отърве от чувството, че въпреки паузата в разследването, невъзможността да се измъкне от офисите на „Триптек“ може би ще струва на Греъм Русо много години свобода. Неволно се бе оставил да бъде приспан от твърденията на медиите, че смъртта на Сал Русо е настъпила в резултат на асистирано самоубийство. Но нали в крайна сметка именно тези твърдения лежаха в основата на решението на Шарън Прат да не повдига обвинение срещу Греъм?