После една друга мисъл накара сърцето му да се свие от мрачно предчувствие. Ако главният прокурор реши да действа твърдо и повдигне обвинение срещу Греъм Русо, то несъмнено ще бъде за предумишлено убийство.
Все пак не можеше да предложи на своя щедър корпоративен клиент и новата си помощница да изяснят нещата помежду си. Бе длъжен да убеди Брънел в компетентността и опита на Мишел, а едновременно с това да даде възможност на самата Мишел да демонстрира какви чудеса е постигнала буквално за нула време…
А сякаш това не беше достатъчно, трябваше да свършат и малко истинска работа, като отново прегледат писмените показания на Брънел, дадени преди няколко седмици, в които, както обикновено, конкретните данни се забелязваха много трудно. Тримата, подпомагани от още няколко служители на „Триптек“, работиха над тях чак до седем.
После Харди реши да се отбие в кантората и да провери кой го е търсил. Първите четири записа на телефонния секретар бяха от репортери, имената на вестници и телевизионни компании бяха върху повечето от писмените съобщения, които му бе препратила секретарката на Дейвид. От всичко това му стана ясно, че делото Русо отново е в центъра на вниманието.
И закъснението му се увеличи.
Опита да открие Греъм у дома — вече минаваше девет и половина — но насреща не се включи дори телефонния секретар. От купчината на бюрото си Харди стигна до заключението, че посланията в дома на Греъм сигурно се като Хималаите. Нищо чудно, че се е укрил…
Прибра се у дома едва в единайсет и половина. Франи си беше легнала, върху масата в трапезарията го чакаше отдавна изстиналата вечеря.
На следващата сутрин времето беше отвратително. Въздухът бе наситен с нещо като мокра мъгла, но не беше дъжд. По силата на някакви непонятни за Харди физически закони, ситните водни капчици не падаха на земята, а просто си висяха във въздуха. Температурата се беше понижила, студен вятър развяваше полите на шлифера му докато крачеше към мястото, на което беше паркирал колата си.
У дома атмосферата също бе мрачна.
Вчера, доколкото си спомняше, беше предупредил Франи, че няма да се прибере за вечеря. Точно така — изобщо не беше планирал да се прибира рано. Значи Франи е забравила това, или, ако трябва да бъде честен пред себе си — той самият не помнеше дали я беше предупредил…
В ранния утринен час го боляха костите, изобщо не му се излизаше. Но трябваше да получи съдебна заповед, а по-късно и да отскочи до банката на Греъм, като преди това изчака Франи да закара децата на училище, за да си поговорят…
Стори го.
Сега, подкарал колата си към центъра на града сред тази супа наоколо, Харди не беше сигурен дали трябва да се радва, че жена му не е свадлива. Ако се беше развикала, той със сигурност щеше да се развика в отговор, или пък щеше да демонстрира онова свое справедливо възмущение, което Франи не можеше да понася и което, разбира се, беше свързано с факта, че работи от сутрин до вечер, за да издържа семейството. Факт, който не се нуждаеше от постоянно напомняне.
Ежедневната битка за хляба беше наистина изтощаваща, и почти непоносимо отговорна. Но такава му беше професията — от време на време се налагаше да пропусне по някоя вечеря, колкото и да съжалява за това. Някои съпруги разбираха тези неща, други не…
Горе-долу това щеше да ѝ каже, ако се беше нахвърлила върху него.
Не знаеше дали Франи е била ядосана снощи, на сутринта нищо не ѝ личеше. Говореше спокойно, държеше се мило. Това, както винаги, го накара да изпита дълбоко чувство на вина.
Нима цял живот ще я карат така? Тя искаше отговор на този въпрос, просто за да знае как да се справя със ситуацията. За да бъде по-добра майка на децата си. (Не каза „в отсъствието на баща им“, но той го чу толкова ясно, че все едно го беше казала).
Пробва с няколко клишета от сорта на „животът е сложен“, „ние с теб сме принудени да играем различни роли“, „ситуацията е такава временно, после всичко ще се оправи“, но не се извини. Отдавна вече беше престанал да се извинява. Обеща да се опита да промени нещата. Защото в едно Франи беше напълно права: нещо трябва да се промени…
Всъщност, нещо вече се промени, каза си той. Привлече Мишел в делото „Триптек“, за да получи по-голяма свобода. Волно или неволно, вече бе поел защитата на Греъм Русо. Това дело го привличаше повече от десет корпоративни иска за обезщетение, взети накуп. Търговското право никога не беше пробуждало вълнение в душата му, но в замяна поглъщаше цялото му време — дори това, което искаше и трябваше да отдели на семейството си. От него се чувстваше стар.