На реда на Греъм също имаше печат и подпис на Ли, но без обозначение на точния час.
— Какво означава това? — попита Харди.
Едва сега госпожа Рейгоса се взря истински в документа, после се изправи, изненадващо опирайки се на рамото на Харди, и го помоли да почака за миг.
Той отново насочи вниманието си към регистъра. Веднага под името на Греъм нещата пак изглеждаха наред. На 10.05 — събота, в девет и петнайсет сутринта, се беше разписала някой си Пат Бар. За четвъртък под името на Греъм бяха записани имената на девет клиенти, а за петък — нито едно.
Разтърка зачервените си очи и се запита защо нищо не става просто и лесно. Когато приключи с тази операция пред него стоеше госпожа Рейгоса, придружена от дребничка жена с азиатски черти, очевидно здравата уплашена.
— Алисън, това е господин Харди — каза директорката. Топлината в гласа ѝ се беше стопила незнайно къде. — Искам да му обясниш как е станало така, че господин Русо се е подписал за достъп до трезора без дата и без точен час.
Харди се усмихна, опитвайки се да предразположи момичето. Но не постигна успех. Очите на Алисън бяха заковани в регистъра, умът му напрегнато работеше.
— Спомням си — каза най-сетне тя. — Специално му напомних да впише датата и часа…
— Но не видяхте да го прави, така ли? — с нарочно небрежен тон подхвърли Харди.
— Явно — сви рамене Ли. — Всички виждаме, че мястото е празно… — Хвърли един боязлив поглед към госпожа Рейгоса и забързано поясни: — Слагаме печат след като сме проверили подписа, после вземаме нашия ключ и отиваме в трезора заедно с клиента…
— А той има задължението да впише датата и часа, така ли?
— Понякога — сви рамене жената. — Обикновено аз правя това.
— Но в този случай не сте го направили. Нито той, нито вие…
— Господин Русо бързаше — отвърна Ли. — Добре си спомням, че му напомних да впише данните, а той пусна хубавата си усмивка и обеща да го направи на излизане. Но явно е забравил, а и аз съм се улисала с нещо друго… Изглеждаше нервен и нетърпелив, сякаш бързаше час по-скоро да влезе в трезора… Носеше куфарче.
И аз щяха да съм нервен, ако носех петдесет хиляди долара кеш, помисли си Харди. Нямаше желание да подлага на кръстосан разпит тази жена, нито пък да я настройва срещу себе си. Защото явно ще му се наложи да я разпитва отново, в залата на съда. Вече беше напълно сигурен, че този път Греъм няма да се измъкне и дело ще има.
— Помните ли какъв ден беше, госпожице Ли? — меко попита той. — Четвъртък или петък? Споменахте, че работното време е било към края си, но бих искал да чуя точния час…
Момичето прехапа устни и се замисли.
— Беше следобед — промълви най-сетне то. — В четвъртък или петък, но не съм сигурна…
Харди посочи листа пред себе си:
— А помните ли дали беше веднага след този човек — Бен Еди-кой си?… Тук сте отбелязала точния час на неговото посещение — пет без двайсет…
Момичето отново се замисли. На прага на отчаянието, Харди се опита да ѝ помогне:
— В петък не се е разписвал друг клиент, по всичко личи, че господин Русо е бил единственият… Какво ще кажете?
Бедната жена беше на прага на нервната криза. Не ѝ помогна новия поглед по посока на госпожа Рейгоса. Очевидно искрено желаеше да даде на Харди исканата информация, но не беше сигурна, че я притежава.
— Казахте, че е било следобед, Алисън — продължи да я притиска Харди. — Но кога по-точно? След три, или по-късно? В три часа в петък господин Русо вече е бил на работа…
Лицето ѝ изведнъж се проясни, въздухът най-сетне напусна гърдите ѝ.
— О, да, спомням си! Трябва да е било в четвъртък следобед! Точно така, в четвъртък следобед! Към края на работното време… — Пръстът ѝ се насочи към регистъра: — Може би трябва да го впишем сега, за да не стават повече грешки?
Харди бързо съобрази, че пред него лежи копие, следователно идеята, макар и твърде съблазнителна, трябваше да отпадне. Нещата оставаха такива, каквито са…
По личното му мнение, визитата в банката беше изключително ползотворна.
Оказа се, че банковия клон на улица Хейт изтрива записите върху контролните видеокасети на всеки десет дни. Получил своите копия, Харди се затвори в дневната и започна да наблюдава хората, които влизаха и излизаха през единствения вход на банката. Неколкоминутни упражнения му бяха достатъчни, за да свикне да борави с клавиша за бързо пренавиване и да спира лентата в момента, в който на входа се появява приличащ на Греъм клиент. Така, в продължение на малко повече от пет часа, той изгледа най-скучния и най-дълъг сериал в живота си.