— В колко часа отиде на работа?
— В три, три и половина. Точният час е регистриран на автомата за перфориране на служебните картони.
— А в колко са открили баща ти?
— Някъде около десет.
Греъм очевидно нямаше проблеми с хода на времето през онази нощ, но Харди беше на малко по-друго мнение. Ако паметта не го лъжеше (а тя никога не го лъжеше), смъртта на Сал беше настъпила някъде между един и четири часа следобед. Факт, който Греъм изцяло пропускаше, но който едва ли е убягнал от вниманието на полицията. Ако изобщо подозират Греъм, разбира се. Но от един до три и нещо, когато се е появил на работа, има сума ти време…
— Съдията Джиоти, знаеш… — продължи младият мъж. — Той го е открил…
— Четох това — кимна Харди. — Но какво е правил там?
— Знам толкова, колкото и всички останали — сви рамене Греъм. — Вечерял в центъра, след вечерята трябвало да се срещне със Сал. Имал уговорка за малко прясна риба. Сал не се появил и той отскочил да провери какво става…
— Защо?
Отговорът дойде лесно, просто защото беше част от историята на семейството.
— Бяха приятели. Поне навремето, в гимназията и колежа. Играли са в един отбор…
— Баща ти е учил в колеж?
— Странно, нали? — кимна Греъм. — Сал Сьомгата е дипломиран висшист. Класически неудачник, това беше Сал. Поне така се говори в рода… — Напрегнатата усмивка трябваше да покаже, че се шегува, но пръстите му останаха здраво преплетени, с побелели от напрежение кокалчета. Стойката му беше все така наведена, с лакти върху коленете.
— Джиоти, значи — промърмори Харди, а младият мъж сведе очи към пода. — Случайно да не си бил негов писар?
Главата на Греъм зае нормално положение. Отговорът му беше отрицателен. Бил е писар на съдията от районния съд Харолд Дрейпър.
— Питам, защото си мисля, че по време на краткия ти стаж в съда може би си се сближил с Джиоти — поясни Харди. — Той е бил стар приятел на баща ти, все пак…
— Не — отвърна след кратък размисъл Греъм. — Джиоти се отби при мен само веднъж, да ме поздрави с назначението… Повече не съм го виждал. Тези съдии сякаш са фантоми…
— Колко време изкара в съда?
— Шест месеца.
Харди се плъзна от бюрото и пристъпи към прозореца.
— Искам да се уверя, че те разбирам правилно — промърмори той. — Дрейпър те е наел за съдебен писар в Девети район, така ли? Колко писари имаше общо?
— Трима.
— Всеки с едногодишен договор?
— Да. Условията са еднакви за всички.
Харди знаеше това.
— Когато започвах своята практика, това беше малко след Гражданската война, службата съдебен писар във федералния се смяташе за страшно престижна сред новодипломираните юристи — подхвърли той. — Все още ли е така?
Въпросът му предизвика лека усмивка върху устните на Греъм.
— Май всички са на това мнение — кимна той.
— Но ти я напусна само след шест месеца, заменяйки я с несигурното място на резервен играч по бейзбол, при това по време на обща стачка…
Греъм най-сетне се облегна назад и разпери ръце:
— Аз съм едно арогантно и неблагодарно копеле!
— Означава ли това, че си нелоялен или малоумен в очите на юридическата общност?
— Не, така мислят само приятелите ми. А Дрейпър, например, ме мрази и в червата! Същите чувства изпитват жена му, децата му, кучето му, двамата ми колеги, секретарките… Всички те ме ненавиждат лично! Останалите просто се надяват скоро да пукна, по възможност бавно и мъчително…
Харди кимна.
— Значи Джиоти не ти е позвънил, когато е открил баща ти…
— Аз съм последният, на когото би позвънил — поклати глава Греъм. — Веднъж напуснеш ли тази банда, цял живот си оставаш предател… Затова дойдох при теб. Ти си един от малцината юристи, които нямат нищо против да разговарят с мен. Всъщност, мисля, че си последният…
— А ти се безпокоиш от полицейското разследване, така ли?
— Не съвсем — сви рамене Греъм. — Всъщност не знам… Нямам представа какво си мислят…
— Съмнявам се, че изобщо си мислят нещо, Греъм. Те просто обичат да се правят на важни и задават купища въпроси, които изнервят хората… Вероятно са подочули нещичко за биографията ти и ще поразтърсят дървото, надявайки се нещо да им падне в скута…
— Нищо няма да падне. Баща ми се самоуби.
Втора глава
— Е, в крайна сметка сигурно не го е направил.
Харди и лейтенант Ейбрахам Глицки обядваха в едно от сепаретата на „Лу Гърка“ — подземен бар ресторант, намиращ се точно срещу Съдебната палата.