Ерих Фрид
Правото на глас
Макар да звучи доста опростено като всички подобни изявления, шефът твърди, че идеята му хрумнала, когато чул за някакъв човек, прославил се с магнетофонни записи на птичи гласове — най-напред в Англия, а сетне и в други страни, които все още имали високо мнение за Англия.
Самият той наистина събираше птичи гласове, но само по изключение, доколкото и птиците издават звуците, които го интересуваха и на чието съхраняване бе посветил остатъка от живота си, откак идеята го бе завладяла — колекционираше предсмъртни стонове.
Предсмъртни стонове на животни в много случаи се набавяха сравнително лесно — чрез участие в ловни излети или пък в някое сафари, чрез подкупване на касапи или управители на кланици и чрез други подобни методи. За щастие не му липсваха средства, без които едва ли би могъл да подхване сериозно тази си дейност. На своята парична щедрост той дължеше дори крайно интересния предсмъртен стон на едно агне, заклано нощем в олтара на някаква църква при отслужването на черна литургия. Този стон бе доста продължителен не само поради особения и необикновено бавен начин на умъртвяване — ехтенето под църковния свод му бе придало своеобразие, постигнато от малко други предсмъртни стонове, нещо като приливи и отливи на отчаянието.
Като убеден хуманист шефът наистина не одобряваше да се убиват хора или животни изключително заради предсмъртните им стонове, ала момчетата, които работеха за него, поне в началото не винаги бяха така добросъвестни. Пускането на множество безстопанствени кучета върху аутобана набави някои предсмъртни стонове, които наистина влязоха в колекцията. Но заради този случай доставчикът им бе уволнен без предупреждение. Шефът обичаше животните, а навярно дори и децата. Той самият едва в последния момент успя да осуети разпръсването на захаросани бадеми на особено опасно кръстовище пред очите на завръщащи се от училище първолаци. Предпочиташе седмици наред търпеливо да чака на известни места, където стават произшествия, за един-единствен органично възникнал предсмъртен стон, вместо да си затваря очите пред някои по-активни снабдителни методи. С това той си спечели сред своите помагачи име на светец.
Сам той, естествено, отхвърляше подобни легенди. Дори признаваше колко горчиво, въпреки всички човеколюбиви съображения, е било понякога разочарованието му, когато някое дете или пък сляпа бабичка, струващи му се вече на път да увенчаят живота си с първокласен предсмъртен стон, в последния миг са били дръпнати от случаен минувач. Ала настояваше да останат верни на принципа за ненамеса в хода на събитията. В един наново и наново обсъждан от сътрудниците му случай, при който някакъв разпален млад помощник бе турил крак на обхванатия от спасителен порив минувач и с това бе сложил кръст на намерението му, шефът, макар да включи в колекцията си така добития стон, все пак порица постъпката на своя помощник. Впрочем в този случай не бе прегазено застрашеното дете — звучащият извънредно внушително дори на лента предсмъртен стон служеше като възпоминание за спасителя, който се бе препънал в крака на помощника и от тласъка на собственото си рязко движение бе полетял върху пътното платно. Естествено, за свое оправдание помощникът изтъкна, че съвсем не ламтял да отнеме живота на спасителя, а само искал да предотврати намесата му в детската съдба. Шефът обаче изрази мнението, че той й неговият екип по никакъв начин не бива да въздействат върху междуличностните отношения на шофьори, проходящи спасители й жертви на пътни злополуки, а всичко това би трябвало да се разглежда като естествен ход на нещата, в който те не се намесват — нито, да речем, с предупредителни призиви, за да спасят някое застрашено момиче, нито пък с одобрителните подвиквания, за да насърчат един многообещаващ шофьор.
На шефа обаче не даваха мира значителните затруднения при записването на предсмъртни стонове тъкмо в случаите, когато те се явяват в най-голямо количество, да речем, при военни кампании или при масови екзекуции. А това означава, че при военните действия от последните години общият брой предсмъртни стонове на неговите собствени фронтови сътрудници, записани от оцелелите им апарати, значително превишава количеството предсмъртни стонове на действителните участници във войната. Още по-трудно бе набавянето на предсмъртни стонове при масови екзекуции в построените специално за целта съоръжения или пък изтребването на жени и деца в някое село или бежански лагер. Въпреки честото им провеждане от някои армии, подобни акции се държаха в най-строга тайна чак до последния миг, а нерядко и дълго подир това. Ако все пак се запишеха сетните стонове на жертвите — истински великолепни екземпляри по своя род — заедно с оргиастичните крясъци на убийците, лентите се конфискуваха на границата на съответната страна и навярно се унищожаваха от добросъвестни и явно неподкупни чиновници — глухи за всякакви възражения, че по този начин на изтребителната акция се отнема голяма част от нейното историческо и културно значение.