Мислех да ида от Сена до Монпарнас, без да бързам, за да дам време на хората на Ебютерн да пристигнат преди мен, но докато още бях на десния бряг, на тротоара видях подредени в една линия труповете на двайсетина разстреляни. Изглеждаха с различен социален произход и на различна възраст. Имаше един младеж с полуотворена уста и с белезите на пролетарий, проснат до буржоа на зряла възраст с ръце, скръстени на измачкания му редингот; до него един човек с лице на художник, а чертите на един друг бяха почти неразпознаваеми, на мястото на лявото му око имаше черна дупка, а около главата му беше увит пешкир, сякаш някоя състрадателна душа или пък някой вманиачен почитател на реда се е опитал да опази цяла тази глава, пронизана от кой знае колко куршума. Имаше и една жена, която може би е била хубава.
Лежаха под слънцето на късния май и около тях кръжаха първите мухи за сезона, привлечени от пиршеството. Изглеждаха така, сякаш са ги арестували почти случайно и са ги разстреляли само за нечие назидание, и ги бяха подредили в една линия на тротоара, за да освободят място на улицата, по която в този момент минаваше отряд от правителствените сили — войниците влачеха едно оръдие. Това, което ме порази в тези лица, беше, неловко ми е да го напиша, безразличието: изглеждаха като заспали и приели участта, която ги е събрала заедно.
Стигнах до края на редицата и се стреснах от чертите на последния застрелян; той беше малко настрана от останалите, сякаш е бил добавен към групата впоследствие. Лицето беше отчасти покрито със съсирена кръв, но много ясно познах в него Лагранж. Службите бяха започнали да се обновяват.
Не съм впечатлителен като някой женчо, все пак бях способен да извлача трупа на един абат долу в канализацията, но тази гледка ме потресе. Не от съжаление, а защото ме наведе на мисълта, че същото може да се случи и с мен. Достатъчно беше оттук до Монпарнас да ме срещне някой, който да ме разпознае като човек на Лагранж, като най-хубавото беше, няма що, че това можеше да е както някой версаец, така и някой комунар, защото и двамата биха имали причина да се усъмнят в мен, а в онези дни усъмняха ли се в някого, го разстрелваха.
Като прецених, че там, където има все още горящи сгради, едва ли ще има комунари, а правителствените сили още не бяха започнали да охраняват тази зона, се осмелих да мина на другия бряг на Сена и след като извървях улица „Дю Бак“ по цялата й дължина, стигнах до кръстовището Кроа Руж. Оттам можех незабавно да вляза в изоставения склад и да извървя остатъка от маршрута под земята.
Опасявах се да не би на Кроа Руж защитните съоръжения да ми попречат да стигна до сградата, но не се оказа така. На праговете на някои къщи групи въоръжени мъже очакваха заповеди, от уста на уста се носеха противоречиви слухове, не се знаеше откъде ще дойдат правителствените сили, тук-там някой унило издигаше и после сваляше малки барикади ту на един, ту на друг ъгъл според последния слух. Пристигна по-солиден контингент от националните гвардейци, а много от обитателите на къщите на този буржоазен квартал се опитваха да убедят бойците да не показват ненужен героизъм, казваха, че все пак хората на Версай са сънародници, пък и републиканци на всичкото отгоре, Тиер бил обещал амнистия за всички комунари, които се предадат…
Заварих портала на сградата открехнат, влязох и го затворих хубавичко, слязох в склада и после долу в мазето, и така стигнах Монпарнас, като се ориентирах чудесно. Там заварих трийсетина brassardiers, които дойдоха с мен на връщане, от склада мъжете се качиха в някои от апартаментите на горните етажи, готови да сплашат обитателите, ала завариха добре облечени хора, които ги посрещнаха с облекчение и показваха прозорците, от които най-добре се виждаше кръстовището. В същия момент там откъм улица „Дю Драгон“ пристигна със спешна заповед за тревога офицер на кон. В заповедта очевидно се казваше да се пазят от нападение откъм улица „Дю Севър“ или улица „Дю Шерш Миди“ и на ъгъла на двете улици комунарите започнаха да изравят паветата, за да подготвят нова барикада.
Докато brassardiers се разполагаха по прозорците на заетите апартаменти, реших, че едва ли е уместно да оставам на място, където рано или късно ще стигне някой куршум на комунарите, и слязох долу, докато все още цареше суматоха. Понеже знаех каква ще е траекторията на изстрелите от прозорците на сградата, застанах на ъгъла на улица „Дю Вийо Коломбие“, така че да офейкам, ако стане опасно.