— Искате да кажете…
— Искам да кажа, че един ден ще трябва да предприемем единственото разумно решение, окончателното решение: изтребването на всички евреи. И децата ли? И децата. Да, знам, звучи като замислено от Ирод, ала когато си имаш работа с вредно семе, не е достатъчно да отрежеш растението, а трябва да го изтръгнеш от корен. Ако не искаш комари, убий ларвите им. Борбата срещу Израелитския съюз е само преходен етап. Съюзът не може да бъде унищожен без пълното премахване на цялата им раса.
В края на това пътуване из пустия Париж Осман бей ми направи едно предложение:
— Капитане, това, което ми предложихте, е много малко. Не можете да искате да ви предоставя интересни данни за Съюза, за който скоро ще знам всичко. Но ви предлагам да се уговорим така: аз мога да следя евреите от Съюза, но не и масоните. Идвам от мистичната православна Русия и нямам кой знае какви връзки в стопанските и интелектуални среди на този град, така че не мога да вляза между масоните. Те взимат хора като вас, с часовник в предното джобче. Едва ли ще ви е трудно да влезете в техните среди. Чувам, че се гордеете с участието си в една експедиция на Гарибалди, най-големия масон, който е съществувал някога. Така че: вие ще ми разказвате за масоните, а аз за Съюза.
— Само устна уговорка и това е, така ли?
— Няма нужда от писмени договори между почтени хора като нас.
20.
Руснаци ли?
12 април 1897 година,
9 сутринта
Драги абате, със сигурност сме две различни личности. Имам доказателство за това.
Тази сутрин — трябва да е било към осем часа — се събудих (и то в собственото си легло) и още по нощница отидох в кабинета и зърнах един черен силует, който се опитваше да се измъкне надолу. От пръв поглед веднага разбрах, че някой е разбъркал книжата ми, грабнах бастуна, който за щастие ми беше подръка, и слязох в магазина. С крайчеца на окото си видях как черна сянка като злокобен гарван излиза на улицата, хукнах след нея и — може би лош късмет, а може и неканеният гост да беше подготвил бягството си — се спънах в една табуретка, на която не й беше мястото там.
Извадих острието от бастуна и закуцуках по улицата; не се виждаше никой нито вляво, нито вдясно обаче. Посетителят беше избягал. Но бяхте Вие, мога да се закълна в това. Пък и отидох във Вашия апартамент и видях, че леглото Ви е празно.
12 април, по обед
Капитан Симонини,
Отговарям на писмото Ви малко след като се събудих (в собственото си легло). Кълна се, няма как да съм бил у вас тази сутрин, защото спях. Щом станах обаче, и трябва да е било към единайсет часа, се изплаших до смърт от вида на един мъж, със сигурност Вие, който тичаше по коридора с костюмите за преобличане. Все още по нощница Ви последвах до Вашия апартамент, видях как слизате във Вашето отвратително магазинче и се изнизвате през вратата. И аз се спънах в една табуретка и когато излязох на улица „Мобер“, от този човек нямаше и следа. Само че бяхте Вие, мога да се закълна в това, кажете ми, че е така, за Бога…
12 април, рано следобед
Драги абате,
Какво се случва с мен? Очевидно е, че съм зле, сякаш на моменти губя съзнание и отново идвам на себе си и намирам дневника си променен от някоя Ваша намеса. Един и същ човек ли сме? Помислете си за момент в името на здравия разум, ако не на разумната логика: ако срещите и на двама ни се бяха случили по едно и също време, мислимо е да се смята, че от една страна съм бил аз, а от другата Вие. Само че ние двамата сме преживели всичко това в различни часове. Разбира се, ако вляза вкъщи и видя, че някой бяга, съм сигурен, че този някой не съм аз; ала това, че другият сте по необходимост Вие, се основава на не особено основателното убеждение, че тази сутрин вкъщи бяхме само ние двамата с Вас.
Ако сме били само ние двамата, това води до един парадокс. В осем сутринта Вие трябва да сте дошли да ровите моите неща и аз съм тръгнал след Вас. После аз трябва да съм отишъл да ровя сред Вашите неща в единайсет часа, а Вие сте тръгнали след мен. Защо тогава обаче всеки от нас си спомня часа и момента, в който някой е проникнал при другия, а не момента, в който той е проникнал при другия?