Приближих се до масата и забелязах купчинка писма в пликове, всички с един и същ адресат: До Негово преосвещенство, или до Негово високопреосвещенство господин абат Дала Пикола. До писмата видях няколко листа, изписани с елегантен ситен, почти женски почерк, много различен от моя, чернови от писма без особено значение, благодарности за дарения, потвърждения за срещи. Това, което се намираше най-отгоре обаче беше написано много разбъркано, сякаш писалият го си е взимал бележки за размисъл. Разчетох го с известно затруднение:
Бележките на абат Дала Пикола свършваха тук, любопитно защо не бе взел със себе си толкова поверителен документ, доказателство за неспокойствието, което с положителност го беше обзело. И тук свършваше и онова, което можех да науча за него.
Върнах се в апартамента откъм улица „Мобер“ и седнах на работната си маса. Как ли се пресрещаше моят живот с живота на абат Дала Пикола? Обяснението би било, че аз и абат Дала Пикола сме една и съща личност, оттам и общият апартамент и дори това, че се бях прибрал в апартамента на Симонини преоблечен като абат Дала Пикола, бях оставил там перуката и расото и след това бях заспал. Но имаше една малка подробност: ако Симонини беше Дала Пикола, защо тогава не знаех нищо за Дала Пикола и вместо това не се чувствах Дала Пикола, който не знае нищо за Симонини, а за да разбера какво мисли и чувства Дала Пикола се налагаше да чета бележките? Пък ако бях Дала Пикола, би трябвало да съм в Отьой в някаква къща, за която Дала Пикола, изглежда, знаеше всичко. А аз (Симонини) не знаех нищо. А коя беше Диана?
Освен ако не бях ту Симонини, забравил Дала Пикола, ту Дала Пикола, забравил Симонини. Не е нещо ново. Кой ли ми беше споменал за случаи на раздвояване на личността? Не беше ли се случило на Диана? Но коя е Диана?
Реших да започна да действам методично. Знаех, че имам тетрадка с ангажиментите си, и в нея намерих следните бележки:
21 март, църковна служба
22 март, Таксил
23 март, Гийо за завещанието на Бонфоа
24 март у Дрюмон?
Как така на 21 март е трябвало да ида на църква, нали не се смятам за вярващ? Ако човек е вярващ, значи вярва в нещо. Вярвам ли в нещо? Май не. Значи съм невярващ. Логично е. Но да оставим това настрана. Понякога човек ходи на църква по различни причини и вярата няма нищо общо с тях.
По-сигурното беше, че в деня, който мислех за вторник и си беше вторник, 23 март, онзи Гийо наистина дойде и ме помоли да му съставя завещанието на Бонфоа. Било е на 23, пък си мислех, че е дошъл на 22-ри. Какво е станало на 22-ри? Кой или какво е Таксил?
Освен това и дума не можеше да става, че в четвъртък е трябвало да се видя с онзи Дрюмон. Как да се срещна с някого, след като вече не знаех дори кой съм аз самият? Трябваше май да се крия, докато не ми се проясни всичко. Дрюмон… Казвах си, че прекрасно знам кой е, но помислех ли за него, съзнанието ми се затъмняваше като от вино.