— И какво, значи англичаните ви помогнаха, така ли?
— Да кажем, че кротко застанаха между нас и противника колкото само да смутят бурбонците.
— Добре де, какви са отношенията на генерала с англичаните?
Аба махна с ръка, в смисъл че пехотинци като него само изпълняват заповеди и не питат прекалено много.
— Я по-добре чуй за една случка, страхотна е. Генералът беше заповядал щом влезем в града да завземем телеграфа и да отрежем жиците. Изпращат за тази цел един лейтенант с няколко души и като ги вижда, телеграфистът побягва. Лейтенантът влиза в сградата и намира една телеграма, малко преди това изпратена на военния комендант на Трапани: „Два парахода под сардинско знаме току-що влязоха в пристанището и стоварват хора“. Точно в този момент пристига отговорът. Един от доброволците, доскоро телеграфист в пощата в Генуа, я разчита: „Колко души и защо ги стоварват?“. Офицерът отговаря: „Извинете, става дума за два търговски кораба от Джирдженти, натоварени със сяра“. Отговор от Трапани: „Вие сте глупак“. Предоволен, офицерът не възразява, прерязва жиците и си тръгва.
— Да си кажем истината — намеси се Банди, — слизането на брега не беше съвсем цирк, както казва Аба, когато вече бяхме на брега, откъм бурбонските кораби в крайна сметка дойдоха първите гранати и картечни откоси. Е, да, забавлявахме се, това да. Насред експлозиите се появи един старичък, но доста охранен монах, който ни поздравяваше за добре дошли, като размахваше шапката си. „Какво ни се мотаеш в краката бе, попе?“, провикна се някой, ала Гарибалди вдигна ръка и рече: „Отче, какво търсите тук? Не чувате ли как свистят куршумите?“. А монахът: „От куршумите не ме е страх; служа на свети Франциск Бедняка и съм син на Италия“. „Значи сте с народа?“, попита генералът. „С народа, с народа съм“, отвърна монахът. Тогава разбрахме, че Марсала е наша. И генералът изпрати Криспи при събирача на данъци и поиска от него в името на Виктор Емануил Втори, крал на Италия, да предаде всички наличности в касата и те бяха предадени срещу разписка на интенданта Ачерби. Още нямаше Кралство Италия и разписката, подписана от Криспи на събирача на данъци, стана първият документ, в който Виктор Емануил беше назован крал на Италия.
Възползвах се от случая и попитах:
— Ама интендантът не е ли капитан Ниево?
— Ниево е заместник на Ачерби — уточни Аба. — Толкова млад, а велик писател. Истински поет. Ходи все сам, загледан в далечината, сякаш се стреми с поглед да стигне отвъд хоризонта. Мисля, че Гарибалди всеки момент ще го произведе в чин полковник.
А Банди засили краските:
— При Калатафими беше останал малко по-назад, за да раздава хляб, когато Бодзети го извика в битката, и той се хвърли в най-ожесточения бой, полетя към врага като огромна черна птица, разперил пешовете на палтото си, което веднага бе продупчено от един куршум…
Това беше достатъчно този Ниево да ми стане несимпатичен. Сигурно беше на моя възраст, а се смяташе за прочут. Поетът воин. Ще ти продупчат палтото я, ако го разтвориш, та да се вее, какъв добър начин само да показваш после дупка от куршум, която при това не е в гърдите ти.
Аба и Банди започнаха да разказват за битката при Калатафими, победа, извоювана по чудо, хиляда доброволци от едната страна срещу двайсет и пет хиляди добре въоръжени бурбонци от другата.
— Начело Гарибалди, яхнал дорестия си кон Великия везир, стремената извезани в бяло, с червена риза и унгарска шапка. В Салеми към нас се присъединиха местните доброволци. Стичаха се отвсякъде, на коне, пеша, стотици, страшна работа, въоръжени до зъби планинци, някои с физиономии на главорези и с очи като дула на пистолети. Водеха ги обаче благородници, земевладелци от околността. Салеми е истинска кочина, улиците са като канавки, но пък монасите си имат хубави манастири, та ни настаниха там. Пристигаха най-различни сведения за врага: били четири хиляди, не, десет, двайсет, с коне и с оръдия, укрепявали се еди-къде си, не, другаде, настъпвали, не, оттегляли се… И ето, че врагът се появява изневиделица. Някои от нашите казаха, че били около пет хиляди, ами, нищо подобно, десет хиляди са. Между тях и нас неразорана равнина. Неаполитанските стрелци слизат от хълмовете. Какво спокойствие само, каква самоувереност, личи, че са добре обучени, а не са дрипльовци като нас.