Открих, че този несъмнено образован човек също обожава Гарибалди. В момент на слабост ми показа една книжка, която получил неотдавна, „Обич за Гарибалди“, отпечатана на Север, без да е видял коректурите й.
— Надявам се, че читателите ми ще си помислят, че аз като герой имам право да съм малко непохватен, а и те са направили възможното да го покажат, като са оставили сума ти срамни печатни грешки.
Хвърлих един поглед на едно от творенията му, посветено именно на Гарибалди, и се убедих, че май е доста непохватен:
Тук всички лудеят по този кривокрак дребосък.
(12 август) Отивам при Ниево да ми потвърди слуха, който се носи: гарибалдийците слезли на калабрийския бряг. Заварих го обаче в лошо настроение, още малко и ще се разплаче. От Торино получил сведения, че се шушука по адрес на неговото управление.
— Само че всичко се води тук — каза и потупа с ръка дебела подвързана с червен плат книга. — Еди-колко си получено, толкова похарчено. И ако някой е откраднал, ще се разбере от сметките. Когато предам всичко това, ще хвърчат глави. Но не и моята.
(26 август) Дори без да съм стратег, от сведенията, които получавам, мисля, разбирам какво се случва. Дали заради златото на масоните, или защото са преминали към Савоите, някои неаполитански министри заговорничат срещу крал Франческо. В Неапол ще избухне въстание и въстаниците сигурно ще поискат помощ от пиемонтското правителство. Виктор Емануил ще слезе на юг. Гарибалди май не вижда нищо от това или пък вижда всичко и ускорява действията си. Иска да пристигне в Неапол преди Виктор Емануил.
Заварвам Ниево бесен, размахва някакво писмо.
— Вашият приятел Дюма се прави на Крез — казва ми, — а после си мисли, че аз съм Крез! Вижте какво ми пише, и има нахалството да твърди, че го прави от името на генерала! Съсредоточените около Неапол швейцарски и баварски наемници на служба при Бурбоните са надушили поражението и предлагат да дезертират за четири дуката на глава. Понеже са пет хиляди, става дума за двайсет хиляди дуката, тоест деветдесет хиляди франка. Дюма, който се правеше на граф Монте Кристо, няма толкова и великодушно отпуска мизерните хиляда франка. Казва, че три хиляди щели да бъдат събрани от неаполитанските патриоти. Пита дали случайно не мога да дам останалите. Той да не мисли, че ги копая тия пари?
Кани ме да пийна нещо.
— Знаете ли какво, Симонини, сега всички са въодушевени от дебаркирането на континента и никой не осъзнава каква срамна трагедия ще тежи в историята на нашия поход. Събитията станаха в Бронте, близо до Катания. Десет хиляди жители, повечето селяни и овчари, все така осъдени на режим, който напомня средновековния феодализъм. Всички тези земи били подарени на лорд Нелсън, заедно с титлата дук на Бронте, а каквото останало, си е все така в ръцете на шепа богаташи, или „благородници“, както ги наричат там. Хората са експлоатирани, отнасят се с тях като с животни, забраняват им да ходят в господарските гори дори да берат гъби и така нататък, и трябва да плащат такси, за да стигнат до нивите. Когато идва Гарибалди, тези хора решават, че е дошъл моментът да се въздаде справедливост и че ще си върнат земите. Образуват така наречените либерални комитети, като най-видният човек в тях е някой си адвокат Ломбардо. Бронте обаче е английска собственост, англичаните помогнаха на Гарибалди при Марсала, той на чия страна да застане? В този момент хората престават да слушат дори адвокат Ломбардо и другите либерали и понеже са съвсем объркани, скачат като отвързани псета да колят благородниците и настъпва истински ужас. Зле са постъпили, очевидно, и по време на бунта сред тях се промъкват бивши затворници, нали след труса, настъпил на този остров, на свобода излезе доста народ, дето би трябвало да си стои на топло… Но всичко стана защото се появихме ние. Под натиска на англичаните Гарибалди изпрати в Бронте Биксио, а той не е човек, който пипа нежно: обявява обсадно положение, започва жестоки преследвания срещу местните хора, вслушва се в оплакванията на благородниците и отсъжда, че адвокатът Ломбардо е начело на бунта, макар и да не е така, но както и да е, трябвало да се даде пример, така че Ломбардо и още четирима са разстреляни, сред тях и някакъв побъркан, който още преди събитията ходел по улиците и крещял обиди срещу благородниците, но никой не се страхувал от него. Освен че ми е мъчно заради показаната жестокост, всичко това ме засяга лично. Разбирате ли, Симонини? От една страна, в Торино пристигат новини за тези събития, от които излиза, че се бием на страната на богаташите, а от друга, се шушука за това, което ви казах — че парите не се харчат както трябва, и от всичко това какво излиза, че богаташите ни плащат, за да разстрелваме бедняците, а с тези пари ние си живеем добре. А нали виждате, тук се умира, и то безплатно. Има от какво да побеснее човек.