Едва след като четох и препрочетох този документ започнах да разбирам напълно, че имам мисия. На всяка цена трябваше да успея да продам на някого моя доклад, а щяха да ми повярват само ако платят скъпо и прескъпо…
Но за тази вечер по-добре да престана да пиша. Омразата (и дори само споменът за нея) изтощава съзнанието. Ръцете ми треперят. Трябва да ида да спя, спя, спя.
13.
Дала Пикола казва, че не е Дала Пикола
5 април 1897
Тази сутрин се събудих в леглото си, облякох се и сложих малко грим, необходим за моята личност. После прочетох дневника Ви, там казвате, че сте срещнали някакъв абат Дала Пикола, и го описвате със сигурност по-възрастен от мен, пък и гърбав на всичкото отгоре. Отидох да се погледна в огледалото във Вашата стая — в моята, както подобава на духовник, няма огледало — и колкото и да не искам да се хваля, не можах да не отбележа, че чертите на лицето ми са правилни, изобщо не съм кривоглед и зъбите ми не са щръкнали. А и имам хубав френски акцент, от време на време с по малко италианска интонация.
Но кой е тогава абатът с моето име, когото сте срещнали? И кой съм аз сега?
14.
„Биариц“
5 април 1897 година, късна утрин
Събудих се късно и намерих върху дневника си кратката Ви бележка. Ранобуден сте. Боже Господи, господин абате — ако прочетете тези редове в близките дни (или нощи). Но кой сте Вие наистина? Защото тъкмо сега си спомням, че Ви убих още преди войната! Защо ли сега съм сигурен, че е така?
Дали съм Ви убил? Защо ли съм сигурен, че съм? Да се опитаме да си припомним. Но сега трябва да хапна. Странно, вчера дори от мисълта за храна ми се гадеше, а сега съм готов да погълна каквото намеря. Ако можех да излизам свободно от вкъщи, бих отишъл на лекар.
След като завърших доклада си за събирането в гробището в Прага, бях готов да го разкажа на полковник Димитрий. Спомних си колко се хареса френската кухня на Брафман и поканих и него в „Роше дьо Канкалѝ“, само че Димитрий като че ли не се интересуваше от храната и едва-едва чоплеше от ястията, които поръчах. Очите му бяха леко дръпнати, с малки пронизващи зеници, приличаха ми като на белка, макар че никога не бях виждал белки (мразя белките колкото и евреите). Стори ми се, че Димитрий притежава интересната способност да кара събеседника си да се чувства неловко.
Прочете внимателно доклада ми и каза:
— Много интересно? Колко?
Какво удоволствие да общуваш с такива хора, поисках може би прекалено голяма сума, петдесет хиляди франка, като обясних колко са ми стрували моите осведомители.
— Прекалено скъпо е — каза Димитрий. — Или по-точно, прекалено скъпо е за мен. Хайде да си поделим разходите. В добри отношения сме с пруските служби, а и при тях има еврейски проблем. Ще ви платя двайсет и пет хиляди франка в злато и ви разрешавам да предоставите копие от този документ на прусаците, които ще ви дадат другата половина. Моя работа е да ги информирам за това. Естествено, ще искат оригиналния документ като този, който давате на мен, но както ми обясни моят приятел Лагранж, вие можете да умножавате оригиналите. Човекът, който ще влезе във връзка с вас, се казва Щибер.
Не каза нищо повече. Учтиво отказа коняка, поклони се церемониално, повече по немски, отколкото по руски, накланяйки глава под почти прав ъгъл към тялото, и си тръгна. Сметката платих аз.
Поисках среща с Лагранж, който ми бе говорил вече за този Щибер, най-големия началник на пруския шпионаж. Беше специалист по събирането на информация в чужбина, ала умееше също и да се промъква сред групи и движения, опасни за спокойствието на държавата. Десет години преди това той изиграл много ценна роля при събирането на данни за онзи Маркс, който тревожеше както германците, така и англичаните. Изглежда, той или един от неговите агенти, Краузе, който работел под фалшиво име и се наричал Фльори, успял да проникне в лондонския дом на Маркс предрешен като лекар и се сдобил със списъка на всички имена на членовете на лигата на комунистите. Ударът бил добър и му позволил да арестува голям брой опасни лица, завърши Лагранж. Излишна предпазливост, отбелязах аз: след като толкова лесно се оставят да бъдат извозени, тези комунисти са някакви безхаберници и едва ли ще стигнат далеч. Но Лагранж отвърна, че нищо не се знае. По-добре да предотвратиш и да накажеш навреме, още преди престъпленията да бъдат извършени.