Гьодше ми определи среща именно в една бирария и трябва да призная, че моят германски шпионин изглеждаше роден да вършее в такава среда: там безочливо елегантните дрехи не можеха да прикрият вълчия вид на хора, живеещи от каквото им падне.
Той веднага ме заразпитва на лош френски за източниците ми, а аз взех да се измъквам, опитах се да отклоня темата и споменах за миналото си на гарибалдиец, той пък остана приятно изненадан, защото, както каза, пишел роман за италианските събития около 1860 година. Бил почти завършен, заглавието му било „Биариц“ и щял да е в няколко тома, но действието се развивало не само в Италия, а се местело и в Сибир, във Варшава, в Биариц и така нататък. Говореше с удоволствие за него и някак си самодоволно, явно си мислеше, че е на път да завърши Сикстинската капела на историческите романи. Не разбирах връзката между различните събития, за които се разказваше в романа, но както изглежда, в основата на историята беше постоянната заплаха, идваща от трите злокобни сили, които вероломно владеели света, тоест масоните, католиците и особено йезуитите, както и евреите, те пък прониквали сред първите две категории, за да подкопаят самите основи на тевтонската протестантска раса.
Разказвало се надълго и нашироко за кроежите на мадзинианците в Италия, после историята се премествала във Варшава, където масоните заговорничели срещу Русия заедно с нихилистите, прокълната раса, такива като тях излизали измежду славяните във всички епохи, в голямата си част и едните, и другите били евреи — а най-важна при тях била системата им на вербуване на привърженици, подобна на системата на илюминатите в Бавария и на карбонарите от Висшата вендита: всеки член завербувал други деветима, които не трябвало да се познават помежду си. После действието се връщаше в Италия, като проследяваше настъплението на пиемонтците към Двете Сицилии, и се получаваше една бъркотия от ранявания, предателства, изнасилвания на благороднички, невероятни пътешествия, безумно смели ирландски легитимистки и целият реквизит на приключенския роман с мантиите и шпагите му, с посланията му, скрити под опашките на коне, от един принц Карачоло, който е лош и карбонар и насилва едно момиче (тя ирландка и легитимистка), от намиране на разните му там разкриващи тайни пръстени със сплетени змии по тях и корал в средата, от опит за отвличане на сина на Наполеон Трети, от драмата при Кастелфидардо, където се проляла кръвта на германските войски, предани на папата, като през цялото време Гьодше сипеше огън и жупел срещу welsche Feigheit — каза го на немски може би за да не ме обиди, но нали съм учил малко немски, та разбирах, че става дума за типичната страхливост на латинските народи. На това място историята взе да става все по-объркана, а още не бяхме стигнали до края на първи том.
Докато Гьодше разказваше, някак свинските му очички се оживяваха, той пръскаше капки слюнка, смееше се сам на находки, които му се струваха чудесни, и беше жаден за клюки от първа ръка за Чалдини, Ламармора и другите пиемонтски генерали, и разбира се, за гарибалдийците. Тъй като в неговите среди за информацията се плаща, реших, че няма защо да му давам безплатно интересни сведения за разни италиански неща. Пък и беше по-добре да си премълча за тези, които знаех.
Казах си, че този човек е сбъркал пътя: не можеш да изградиш опасност с хиляда лица, опасността може да има само едно лице, защото в противен случай хората се разсейват. Ако искаш да разобличиш евреите, говори за евреите, но остави настрана ирландците, наполеоновите принцове, пиемонтските генерали, полските патриоти и руските нихилисти. Прекалено много неща едновременно. Защо ли се пилее така? Още повече, че извън романа си Гьодше явно мислеше най-много и почти изключително за евреите, все те му бяха в главата, и толкова по-добре за мен, нали бях дошъл да му предлагам ценен документ именно за евреите.
И наистина, той ми каза, че пишел романа не за пари или защото се надявал на земна слава, а за да освободи германския род от еврейската опасност.
— Трябва да се върнем към думите на Лутер, той казва, че евреите са зли, вредни и сатанински до мозъка на костите си, цели векове са били нашата язва и нашето проклятие, и са продължавали да бъдат такива и по негово време. Според думите му те са коварни отровни змии, зли, отмъстителни, убийци и изчадия адови, те хапят и вредят скришом, когато не могат да го правят явно. Единственото възможно лечение от тях е schärfe Barmherzigkeit. — Не успя да го преведе, но разбрах, че иска да каже „сурово милосърдие“, но Лутер имал предвид отсъствие на милосърдие. Синагогите, трябва да запалим синагогите, а това, което не може да изгори, да покрием с пръст, така че никой да не може да продаде и едно камъче от него, да разрушим къщите им и да ги изгоним в някой обор като цигани, да им вземем всички талмудистки текстове, в които се проповядват само лъжи, проклетии и богохулства, да им забраним лихварството, да им отнемем всичко златно, което притежават, парите в брой, накитите, а на младите мъже да дадем секири и лопати, на жените хурки и вретена, защото, подхилваше се Гьодше, Arbeit macht frei, само работата те прави свободен. Крайното решение според Лутер било да бъдат изгонени от Германия като бесни кучета.