Като редовен читател на feuilletons добре познавах историята на Юго. Със сигурност не ми се искаше да ми се налага и аз да правя същото, защото просто не знам как е изминал цялото това разстояние там долу. Може в другите части на Париж подземните канали да са доста високи и широки, но каналът, който минаваше под улица „Мобер“, сигурно беше направен преди векове. Дори само свалянето на трупа на Дала Пикола от горния етаж в магазина и после в мазето не беше лесно, но за щастие той беше достатъчно слаб, та се боравеше лесно с него. Ала за да го пусна по стълбите под капака, трябваше да го изтърколя. После слязох и приведен го влачих няколко метра, за да не се разложи точно под дома ми. С една ръка го дърпах за глезена, с другата държах фенер — за съжаление нямах трета ръка да си стисна носа.
За първи път ми се налагаше да се отървавам от тялото на човек, когото съм убил, защото в случаите на Ниево и на Нинуцо въпросът се разреши без моя намеса (а в случая с Нинуцо би трябвало да се намеся, поне първия път в Сицилия). Сега си давах сметка, че най-неприятното при едно убийство е да скриеш трупа, сигурно затова свещениците съветват да не убиваш, освен, разбира се, по време на битка, там оставят труповете на лешоядите.
Влачих покойния абат десетина метра, а да тътриш след себе си духовник сред изпражнения, които не са само твои, а кой знае на кого преди теб, не е приятно, и още по-малко ако трябва да го разкажеш на собствената си жертва — какво пиша, Боже Господи? В крайна сметка обаче, след като стъпих в доста лайна, успях да зърна отдалеч един тънък лъч светлина, от което разбрах, че там, където се пресичат улица „Мобер“ и улица „Сотон“, сигурно има отвор, който извежда горе.
Отначало се канех да извлека трупа до някой по-голям тунел, за да го поверя на милостта на по-обилни води, но си казах, че тези води току-виж го отнесли кой знае къде, може и в Сена, и някой може да разпознае скъпия покойник. Правилно съм съобразил, защото днес, докато пиша, знам, че в големите сметища в дерето при Клиши за шест месеца са били намерени четири хиляди кучета, пет телета, двайсет овена, седем кози и седем свине, осемдесет кокошки, шестдесет и девет котки, деветстотин и петдесет заека, една маймуна и една боа. Статистиката не казва нищо за абати, но мога да допринеса да я направя още по-необикновена. Вместо това оставих моя покойник на място, от което по всичко изглеждаше, че няма да мръдне повече. Оставих го на тесничкия тротоар покрай самия канал. Прецених, че заради миазмите и влагата ще се разложи доста бързо и от него ще останат само неразпознаваеми кости. Пък и като се имаше предвид колко задънена беше уличката, бях сигурен, че каналът едва ли се поддържа и че никой няма да идва чак тук. А и дори да намереха човешки останки, трябваше да се докаже откъде идват: а това можеше да бъде всеки с достъп до отвора към улица „Сотон“.
Върнах се в кабинета и отворих романа на Гьодше на мястото, където Дала Пикола бе поставил книгоразделител. Немският ми беше поръждясал, но успях да разбера основното, ако не и нюансите. Да, разбира се, това беше моята реч на равина в гробището в Прага, само дето Гьодше (той имаше усет за театралното) описваше малко по-подробно нощното гробище, при него първи пристигаше един банкер, някой си Розенберг, придружен от полски равин с шапчица и с пейсове на слепоочията; а за да влезеш, трябваше да прошепнеш на пазача парола от Кабала от седем срички.