Колко объркано е положението разбрах един ден, когато сред обърканата тълпа на една също толкова объркана демонстрация срещнах Морис Жоли. Позна ме трудно заради брадата, после си спомни, че съм нещо като карбонар или нещо подобно, и реши, че съм на страната на Комуната. За него в миналото бях мил и щедър другар по нещастие, затова ме хвана под ръка, заведе ме в дома си (много скромен апартамент на кея „Волтер“) и ми се изповяда пред чашка „Гран Марние“
— Симонини — каза ми, — след Седан взех участие в първите вълнения на републиканците, участвах в демонстрации в подкрепа на продължаването на войната, но после разбрах, че тези разбунени хора искат прекалено много. Комуната на Революцията спаси Франция от нахлуването, но в историята някои чудеса не се повтарят. Революцията няма как да се прокламира с декрет, тя се ражда в самите недра на народа. От двайсет години страната страда от морална гангрена и няма как да я възродиш за два дни. Единственото, на което е способна Франция, е да скопява най-добрите си синове. Две години страдах в затвора, задето съм се опълчил на Бонапарт, и когато излязох оттам, не успях да намеря издател, който да публикува новите ми книги. Ще кажете: но тогава империята още си беше на мястото. Тъкмо след падането на империята това републиканско правителство ме изправи пред съда, защото съм взел участие в едно мирно превземане на Парижкото кметство в края на октомври. Хубаво, оправдаха ме, защото нямаше как да ми лепнат някакви насилствени действия, но ето как се възнаграждават онези, които са се борили срещу империята и срещу позорното примирие. Сега сякаш цял Париж се е захласнал по тази комунарска утопия, само да знаете обаче колко много хора се опитват да напуснат града, за да избягат от военна служба. Казват, че ще направят военната служба задължителна за всички мъже между осемнайсет и четирийсет, но погледнете колко много безочливи младежи се разхождат по улиците и в кварталите, в които не смее да влезе дори Националната гвардия. Няма много доброволци да умрат за революцията. Колко тъжно.
Жоли беше непоправим идеалист, вечно недоволен от положението на нещата. Но пък и неговото собствено положение не беше особено добро. Разтревожих се обаче от споменаването на задължителната военна служба, така че хубавичко си боядисах косата и брадата бели. Вече изглеждах като улегнал шестдесетгодишен мъж.
Въпреки мнението на Жоли по площадите и по пазарищата срещах хора, които одобряваха много от новите закони, като намаляването на наемите, повишени от собствениците по време на обсадата, както и връщането на трудещите се на всички оръдия на труда, задържани от заложните къщи за същия период, за пенсиите, отпуснати на жените и децата на воините от Националната гвардия, убити при изпълнение на своя дълг, за отлагане падежа на полиците. Все хубави неща, само дето от тях бюджетът обедняваше, а от това се възползваха нехранимайковците.
През това време въпросните нехранимайковци (достатъчно беше да се чуят речите на площад „Мобер“ и в околните бирарии) ръкопляскаха на забраната на гилотината (естествено е), но пък се опълчваха на забраната на проституцията, защото оставяше без работа много работнички от квартала. Всички парижки уличници бяха емигрирали във Версай, та не знам как смелите войници от Националната армия утоляваха накипелите си желания.
Дойдоха и антиклерикалните закони, които настроиха буржоата враждебно, като например отделянето на църквата от държавата и конфискуването на църковните имоти — да не говорим колко се шумеше за арестуването на свещеници и монаси.
В средата на април един авангард на армията на версайците проникна в северозападната част, към Ньойи, и разстреля всички федерати, които залови. От Мон Валериен обстрелваха Триумфалната арка. Няколко дни след това бях свидетел на най-невероятния епизод от тази обсада: шествието на масоните. Не мислех масоните за комунари, но ето ги да преминават тържествено с техните знамена и престилки, за да поискат от правителството във Версай да се съгласи на примирие, така че да се евакуират ранените от бомбардираните села. Стигнаха до Триумфалната арка, където за случая не валяха куршуми, защото, разбира се, мнозинството от техните събратя бяха извън града заедно с легитимистите. Но общо взето, макар че гарван гарвану око не вади, а масоните във Версай се постараха да изкопчат еднодневно примирие, съгласието помежду им спря дотук и парижките масони застанаха на страната на Комуната.
Ако си спомням много малко от това, което се случваше на повърхността по време на Комуната, то е защото обикалях Париж под земята. Лагранж ми съобщи с едно писмо какво биха искали да знаят висшите военачалници. Хората си представят, че Париж е прорязан под земята от система от канали, и именно нея на драго сърце описват романистите, но под мрежата от канали, та и дори отвъд пределите й, има един лабиринт от подземия, издълбани във варовиковите скали и в гипса, както и древни катакомби. За някои се знае много, за други малко. Военните знаеха за галериите, които свързваха разположените по външния кръг спрямо центъра на града фортове, и при пристигането на прусаците побързаха да запречат много от входовете, за да попречат на врага да им погоди някой лош номер, но дори когато все още можеше, прусаците не бяха и помислили за тях, къде ти ще влизат в този лабиринт от тунели, беше ги страх, че няма да излязат оттам и ще се изгубят сред минните полета.