В действителност само малцина знаеха нещо за подземията и катакомбите, и то най-вече хората от престъпния свят, те ги използваха за контрабанда на стоки под носа на акцизните инспектори, а и за да избегнат и мрежите на полицията. Задачата ми беше да разпитам колкото е възможно повече мошеници, за да се ориентирам в тези проходи.
Спомням си, че в потвърждаването на получаването на заповедта не можах да се сдържа и написах: „Но армията няма ли подробни карти?“ А Лагранж ми отговори: „Не задавайте глупави въпроси. В началото на войната нашият генерален щаб беше толкова сигурен в победата, че раздаде само карти на Германия, но не и на Франция“.
В тези времена, когато добрата храна и доброто вино не достигаха, беше лесно да прилапам стари познати от някой бордей и да ги заведа в някоя по-прилична гостилница, където им поръчвах по едно пиле и първокачествено вино. И те не само говореха, а и ми организираха изключителни разходки под земята. Трябва ти само пълен фенер и за да си спомниш дали да свърнеш наляво, или надясно, да си отбелязваш какви ли не знаци, които се намираха по маршрута, например гилотина в профил, една стара табела, рисунка с въглен на дяволче, нечие име, може би написано от някой, който така и не е излязъл повече от това място. Важно е също да не се плашиш, когато минаваш през костници, защото ако следваш точната поредност на черепите, ще стигнеш до стълбичка, по която се изкачваш до мазето на някое благосклонно заведение, а оттам отново ще видиш белия свят.
През следващите години някои от тези места можеха да се посещават, но други ги знаеха само моите осведомители.
Накратко казано, между края на март и края на май натрупах известни познания по въпроса и изпращах на Лагранж схеми, с които да му посоча възможни маршрути. После осъзнах, че съобщенията ми не са кой знае колко полезни, защото правителствените войски вече проникваха в Париж, без да прибягват до подземията. Версай разполагаше с пет армейски корпуса, съставени от добре обучени войници с една-единствена мисъл, както се разбра бързо: никакви пленници, всеки заловен комунар веднага се умъртвява. Беше дори наредено, и видях как се изпълнява заповедта с очите си, всеки път, когато групата пленници надхвърля десет души, взводът за екзекуция да се замества от картечница. А към редовните войници бяха добавени и brassardiers, сиреч каторжници, че и по-лоши, снабдени с трикольорна лента, те бяха още по-брутални от редовната войска.
На 21 май, неделя, в два часа следобед осем хиляди души в празнично настроение присъстваха на благотворителния концерт за вдовиците и сираците на Националната гвардия и никой не знаеше, че малко по-късно броят на нещастниците, за които трябва да се събират помощи, ще нарасне чудовищно. Всъщност (но това се разбра после) докато концертът все още продължаваше, в четири и половина правителствените сили влязоха в Париж през вратата Сен Клу, окупираха Отьой и Паси и разстреляха всички заловени национални гвардейци. После се твърдеше, че около седем вечерта в града имало поне двайсет хиляди версайци и висшите ръководители на Комуната не знаели какво да правят.
Това е доказателство, че за да направиш революция, трябва да си добре подготвен във военно отношение, но пък ако си подготвен, няма да правиш революция и ще си от страната на властта, и ето защо не виждам причината (искам да кажа основателна причина) да правиш революция.
На сутринта в понеделник хората на Версай разположиха оръдията си около Триумфалната арка, а някой заповядал на комунарите да изоставят всякаква съгласувана отбрана и да се барикадират в различните квартали. Ако е вярно, значи глупостта на командирите на комунарите е успяла да блесне още веднъж.