Ив завари Фийни пред компютъра в канцеларията й.
— Добре, че си тук. Тъкмо щях да идвам при теб.
— Чух, че Джако Гонзалес бил тук. — Той надникна през рамото й, сякаш очакваше да види прочутия футболист. — Навярно вече си е отишъл.
— Ще го помоля да ти даде автограф.
— Сериозно ли говориш? Много ти благодаря.
— Искам да въведеш в компютъра тези имена и данни. — Подаде му копие от диска и продължи: — Моят компютър отново ми прави номера. Искам да сведеш до минимум списъка на евентуалните жертви. — Издърпа някакво чекмедже и зарови из него. Главоболието й се усилваше. — Успях да получа от Уитни разрешение да се обадя на първите петдесет души. Бог да е на помощ на останалите… По дяволите, къде ми е шоколадчето?
— Не съм го изял. — Фийни извади пликчето със захаросани бадеми, без които не можеше. — Но Макнаб беше тук. Той си пада по шоколадите.
— Ах, този проклетник! — Ив грабна пликчето и лапна цяла шепа бадеми. — Помолих да увеличат снимките, снети от записа на охраняващата камера, но мисля, че ти ще се справиш най-добре. Интересувам се от онази снимка, на която престъпникът се обръща, готов да побегне. Паниката му е очевидна. — Програмира автоготвача да приготви кафе и продължи: — Разполагам със снимките на партньорите, избрани за трите жертви, както и на работещите в агенция „Лично за вас“. Сигурна съм, че ако ги обработиш със сложната си апаратура, ще откриеш приликата на някого от тях с мнимия Дядо Коледа, въпреки че той е умело гримиран, а устните му са скрити от брадата.
— Ако изображението е достатъчно ясно, ще „монтираме“ върху него различно оформени устни.
— Точно така. Мантията прикрива телосложението му, но не и височината му. Струва ми се, че той не носи обувки с дебели подметки, така че ще успееш да определиш ръста му с доста голяма точност. Ръкавиците скриват ръцете му… — Отпи от кафето си и внезапно присви очи. — Дали се е досетил да промени формата на ушите си? Виждат ли се на записа? — Изтича до компютъра и натисна няколко клавиша. На монитора запробягваха изображения. — По дяволите! А, ето нещо интересно. — Втренчи се в профила на мнимия Дядо Коледа и промълви: — Прекрасно! Ще ти послужи ли?
Ирландецът лапна поредното бадемче и се замисли, сетне отговори:
— Може би. Шапката закрива горната част на ухото, но може би ще успея да направя нещо. Браво Далас. Едва ли щях да се досетя за това. Ще работим поотделно върху всеки елемент и ще видим какво ще излезе. Предупреждавам те, че няма да стане бързо. Може би ще ни отнеме цяла седмица.
— Искам да видя истинското лице на този мръсник. — Ив затвори очи и се съсредоточи. — Отново ще тръгнем по следите на шнолата и брошката, както и на гримовете, с които онзи „разкрасява“ жертвите си. Татуировките бяха нарисувани. Може би това ще ни помогне.
— Далас, в повечето салони и клубове в града работят татуировчици.
— Може би някой от тях ще познае маниера на работа на убиеца. Имаме два часа до срещите в клуба. Да се опитаме да ги оползотворим.
Единайсета глава
Пийбоди се наслаждаваше на променената си външност и на ролята си на агент под прикритие. Дразнеше я единствено фактът, че компютърът беше включил Макнаб в списъка на партньорите й. Не я успокояваше мисълта, че това се бе случило, тъй като нейната и неговата самоличност бяха променени така, че да съвпадат с тези на жертвите.
Присъствието му я подлудяваше.
Не й се нравеше да работи с този наперен младеж, издокаран в странни одежди, който непрекъснато се подсмихваше и имаше мнение по всеки въпрос. Все пак си казваше, че ще трябва да се примири с него, щом Ив го намираше толкова способен.
Тя изпитваше безрезервно възхищение и уважение към Ив Далас и я смяташе за най-доброто ченге в Ню Йорк, но си казваше, че дори най-способният полицай може да допусне грешка. Според Пийбоди Макнаб беше единствената грешка на лейтенант Далас.
Тя седеше в луксозния малък бар и го наблюдаваше как разговаря с пищната блондинка, с която компютърът го беше „сватосал“. Навярно нарочно се беше разположил на съседна маса, за да дразни колежката си.
Присъствието му й пречеше да се наслади на елегантната обстановка. Покривките по масите бяха сребристи, сепаретата бяха в синьо, а върху жълтите стени бяха окачени великолепни репродукции на картини, изобразяващи сцени от нюйоркските улици.