— Но… това е Дядо Коледа…
— Осъзнай се, Пийбоди. Погледни, той отива към апартамента на Мариана. — Старецът натисна звънеца Ив забеляза, че носи ръкавици, изчака секунда, сетне отметна глава и гръмко се разсмя. В този момент жената му отвори; лицето й сияеше, очите й дяволито проблясваха. Отметна косата си, сетне разтвори още по-широко вратата.
Дядо Коледа се извърна, погледна право в камерата, лукаво се усмихна и намигна.
— Стоп! — извика Ив. — Какво нахалство! — Нареди на устройството да направи разпечатка на изображението на екрана и продължи да се взира в зачервеното лице и искрящите сини очи на мнимия Дядо Коледа. — Мръсникът знае, че ще изгледаме записа и ни се подиграва.
— Преоблякъл се е като добрия старец… — прошепна Пийбоди, без да откъсва поглед от екрана. — Но това е… отвратително… неморално.
— Нима щеше да го приемеш по-спокойно, ако се беше преоблякъл като Сатаната?
— Да… всъщност не. — По-младата жена сви рамене. — Мисля, че така може да постъпи само извратен човек.
— Или пък човек, надарен с изключителен ум — студено отбеляза Ив. — Кой би затръшнал вратата на Дядо Коледа?
Видеозаписът продължи. Мъжът и жената влязоха в апартамента и затвориха вратата след себе си. Таймерът в долната част на екрана показваше 21:33.
„Излиза, че престъпникът изобщо не е бързал. Останал е в апартамента почти два часа и половина“ — помисли си Ив. Навярно въжето, с което е завързал жертвата си, както и всичко, от което се е нуждаел, е било скрито в огромната кутия.
Точно в единайсет от асансьора излязоха мъж и жена, които явно бяха попрекалили с алкохола. Разсмяха се и хванати под ръка отминаха по коридора, без да подозират какво се случва на няколко метра от тях.
Без да усетят страха и болката на жертвата.
Без да осъзнават, че близо до тях действа безмилостен убиец.
Вратата на апартамента се отвори в дванайсет и половина. Човекът с червеното наметало излезе в коридора. Носеше под мишница празнично опакованата кутия. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Отново погледна право в камерата, очите му бяха очи на безумец.
Сетне с танцова стъпка се запъти към асансьора.
Ив нареди на компютъра да запише информацията от диска във файла на убитата Холи, и се обърна към сътрудничката си:
— Колко са коледните дни според онази песен?
— Дванайсет. — Пийбоди отпи от кафето си, защото усети, че гърлото й пресъхва.
— Незабавно трябва да открием дали Мариана е била „най-голямата любов“ на престъпника или той има още единайсет. Предлагам да поговорим с приятеля на покойната.
Кабинетът на Джереми Вандоурън беше като килийка от огромен пчелен кошер. В тясното помещение се побираше само бюро, върху което имаше компютър и телефон, и стол на колелца. На стената бяха прикрепени с кабарчета разпечатки с борсова информация, театрална програма, коледна картичка, изобразяваща пищна красавица, чиято голота беше прикрита от „снежинки“, поставени на стратегическите места, и снимка на Мариана Холи.
Когато Ив влезе, Джери й направи знак да изчака и продължи да въвежда информация в компютъра си, докато напрегнато говореше в микрофона на слушалката.
— „Комстат“ е на пет и една осма, „Кенмарт“ пада с три и три четвърти. Рурк „Индъстрийс“ току-що скочи с шест пункта. Нашите специалисти предричат, че до края на деня акциите им ще се покачат с още два пункта.
Ив иронично повдигна вежди и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Докато тя чакаше да разпита заподозрения в убийство, Рурк печелеше милиони.
Положението й се стори абсурдно.
— Приключих. — Вандоурън натисна друг клавиш, на монитора изплуваха загадъчни символи и цифри. След няколко секунди търпението на младата жена се изчерпа, тя извади значката си и я поднесе пред очите му.
Джери примигна, обърна се и се втренчи в нея, като произнесе в микрофона:
— Изпълних инструкциите ви. Имате онези акции. Бъдете спокоен. Благодаря. — Озадачено се усмихна, но усмивката не можа да прикрие обзелия го страх. Свали слушалките и попита: — С какво мога да ви бъде полезен, лейтенант?
— Вие ли сте Джереми Вандоурън?
— Да. — Той бегло огледа Пийбоди. Сетне отново се втренчи в Ив. — Арестуван ли съм? Ще ме арестувате ли?
— Защо, нима сте извършил нещо противозаконно?
— Доколкото си спомням, не съм. — Младият мъж отново принудено се усмихна, на едната му страна се появи трапчинка. — Ако не се смята шоколадчето, което задигнах в невинната си детска възраст.
— Познавате ли Мариана Холи?
— Разбира се. Само не ми казвайте, че тя е отмъкнала някое шоколадче. — Внезапно усмивката му помръкна, сякаш някой изгаси лампа. — Какво има? Нещо лошо ли се е случило? Как е Мариана? — скочи от стола и се загледа към вратата, сякаш очакваше да види любимата си.