Под ярката светлина на онази лампа, на привързаното с жица слънце, учудено го гледаше Сомов, разсъблечен, със съдран анцуг, надвесен над кухненската маса.
Най-малкият се катереше по колената му и упорито протягаше ръце към молива. Сомов машинално се извърна и плесна детето по бузата. Беше доста здрава плесница, малкият отскочи настрана, но само сбра вежди и тръгна намръщен из стаята.
Сомов не беше бръснат, брадата още по-силно подчертаваше първичните черти на лицето му, затворническа или каторжна достоверност, която насища въздуха с осезаема сила, поражда заплаха. Илиев разглеждаше масивната му челюст, изпъкналия овал на ябълките, подчертани от същите трапчинки, които имаше у детето, и присвитите източни очи, които спокойно отразяваха вниманието му, блясваха и потъмняваха с озадачаваща тайнственост, като че наблюдаваха друг свят с друго време, а онова, което ставаше пред тях, нямаше значение. На Илиев се струваше, че той притежава някаква неодушевена стабилност, истински кол, предизвикателно забит сред разлюляна от вятъра природа.
Помисли си, че точно това е естественото лице на мъжя, главатаря на семейството, властния дивак с вълча сила, който съществува като най-съвършена и най-установена форма на битието. С якия къс врат, с тия железни ръце, с осезаемата тежест на тялото си — не беше ли това същество по-близко до корените на човека, закърмено с истинското човешко мляко, получило релефен мъжки образ, жив оригинал сред инфантилната мъжественост на множество физиономии! Илиев си помисли, че ако можеше да се роди пак, би желал да дойде на света в този ясен и неоспорим вид.
Той пак гледаше пръстите си, къси, месести, но толкова по-спокойни, недодялано сигурни, гледаше как под тях върху хартията тичаха потоци от формули, раждани без никакво усилие, небрежно стилизирани, тези разкрачени квадратни корени, тези интеграли с откъснати главички, всичко изчистено от неговото излишество, за да се създаде единен математически почерк, какъвто друг не би могъл да има.
И си казваше, че Сомов е петнадесет години по-млад от него, че когато той е бил млад инженер, онзи е бил в забавачницата, че когато е бил ученик, Сомов изобщо не е съществувал, но че сега, в този момент, той беше най-малко връстник, а може би и по-стар. Казваше си, че той никога, при никакъв случай не е изглеждал така, не е могъл да внуши подобно чувство и трябваше да се помирява с утешението, че всеки живее като себе си. А може би всекиму се иска да живее като друг.
Беше отишъл у Сомови съвсем съзнателно, с надеждата, че отблизо нещата ще изглеждат другояче, че Сомов е само повод за неговото собствено неудовлетворение, натрупано и преляло далеч преди всякакви сомовци, че тук не става въпрос за елементарно сравнение с нещо и някого, нито за завист, а за ново търсене на идеи и форми.
Доста се беше лутал из този квартал на София, където, вечерта жените седяха на малки столчета по тротоарите, където къщичките едва-едва се виждаха в обраслите дворове, радиоапарати свиреха народни песни и съседите разговаряха през оградите. Пердетата на прозорците не бяха спуснати, виждаха се кюнци, печки, кревати, стари долапи, хора, които вечеряха, ученици, които четяха, не се чуваше шум на трамваи и автомобилни мотори, една столична провинция, която предразполагаше със своята непосредственост. Той си помисли, че жена му никога не би живяла в такъв квартал, и си пожела нещо да се случи, че наистина да попаднат на подобно място. Може би тогава цялата блудкава сложност на живота щеше сама да отпадне, за да се появят простите и здрави отношения, за да дойде онзи отдавна обещаван „утрешен ден“.
Пак се подигра на себе си:
„Непрекъснато си пожелавам да станат някакви неща, да настъпят някакви промени, но ако може друг да свърши моята работа, а аз така, наготово!“
Влезе в голямата, единствена стая на семейство Сомови с такова вълнение, че за първи път пропусна оценката на своето неудобно положение като неканен гост. И не беше нужно, очевидно в тази къща се влизаше така, както децата прескачат съседските тараби, за да играят с другите деца. И Сомов не беше изненадан. Това малко подразни Илиев.