— Слушай, шефе — каза той с нов, много доверчив тон. — Искам да те попитам какво ще кажеш за една идея…
Илиев гледаше децата.
Майката смъкна от печката огромната тенджера с фасул чорба, отнесе я на масата и започна да сипва в чиниите на децата. Четирите момчета нетърпеливо чакаха и се закачаха с лъжиците. Вторият син, което учеше в първи клас, продължаваше да се хвали как надхитрил учителката, за да го пусне да излезе по-рано. Последния час имали пеене, а той от всичко на тоя свят най-много мразел пеенето. И започнал да говори като пресипнал. Класът примирал от смях, но учителката се хванала и му казала да си отиде у дома и да пие чай. Майката му се скара, загдето е излъгал, но така добродушно, та Илиев разбра, че тя прави това заради него, госта, всъщност одобрява лудориите на сина си.
Той виждаше самодоволството на детето като доказателство за неговия характер, който беше прелял от плътта на майката и на бащата, беше произлязъл от тях, органичен, жизнен и неповторим като всеки истински плод.
Илиев си мислеше, че такава картина, такъв разговор в такава вечер са невъзможни в неговия живот, че никога негов син нямаше да разказва училищната си история.
А най-голямото момче на Сомов беше на девет години, умислено, свенливо, то гледаше Илиев с неудобство, придаваше значение на присъствието му, докато на останалите им беше все едно. Преди това то беше стояло до тях с кротко любопитство, беше се опитало да долови нещо от отношенията между баща му и непознатия човек. Илиев забеляза особената му чувствителност и пристрастно желание да хареса много работите на Сомов. И както при втория син, той си помисли, че и това детско чувство иде, за да докаже своята съвършена органичност, своята принадлежност към бащата и майката, пореден тласък на жизнените сокове, запазили древната, първична сила, достатъчна да създаде хиляди сомовци, милиони сомовци, с които ще се покрие земята…
„Тогава — каза си той — никой няма да знае, че е имало Илиев, че е съществувал Илиев, някакво хиляво, едва поникнало създание, изкоренено при естествения подбор в природата. И за какво съм й аз на природата? Когато очевидно е, че с мене свършват жизнените сокове на моя род! Може би и затова аз съм толкова безпомощен, страдам от свръхстрах да не ми се случи нещо, полудявам при мисълта за всяка опасност и съм готов да умра, преди да е дошла смъртта…“
Третият син на Сомов беше четиригодишен красавец. Той много искаше да изпъкне с нещо особено пред госта и затова упорито се опитваше да вдигне с една ръка стола. Вършеше това уж небрежно, но често проверяваше дали Илиев ги гледа. Майката му каза да не си играе със стола, защото ще счупи нещо. Той свъси сомовските си вежди и продължи, решен да стигне докрай. Илиев виждаше озлоблението му срещу неподвижната съпротива на стола, следеше треперещата от напрежение детска ръчичка и се удиви на неговата неотстъпчивост.
— Бащичко! — Майката взе стола от ръцете му, плесна го по задника и му даде книжките. Изпокъсани детски книжки с картинки. Третият се захлупи над тях, но пак с желанието да се покаже пред Илиев.
Единствен най-малкият си препускаше из стаята и ревеше:
— Брррр!
Не се свенеше от никого. Всички се отнасяха към него с радостното покровителство на по-големите. По някое време третият отиде, хвана го за ръка и се зае да му показва книжките. Малкият се дърпаше. Тогава третият сериозно каза:
„Тюю, какво дете си!“
После отведнъж те се сборичкаха. Вторият, онзи с пресипналото гърло, се опита да направи марка на третия, който неочаквано се извърна, и вторият сам се препъна. Най-малкият се втурна радостен към тях, най-после ставаше нещо интересно у дома, той засия в очакване, точно същия израз, с който Сомов бе разхвърлял проектите си пред очите на Илиев. Големият приближи, за да ги разтърве, но ония двамата сякаш се бяха наговорили и рипнаха срещу него. Това беше твърде буйна игра, най-малкият тичаше около тримата и ревеше от удоволствие. Преплетоха се детски ръце и крака, чергите на пода се събраха, вдигна се прах, едва не събориха масата.
Трябваше Сомов да се намеси. Но той като че се присъедини към играта. Децата знаеха и всички отведнъж връхлетяха върху него, увиснаха по ръцете му като играчки върз елха. Сомов се развъртя, те се държеха за него, викаха радостни…
Точно това виждаше Илиев, богатото разклонено дърво на сомовци с увиснали плодове, както някога неговите предци са стояли с корени, впити в земята, жизнени и мъдри, разпилели щедро семената из празното пространство, претворили се в тях.