Докторът седеше гърбом към него и въртеше микроскопа. Високоговорителят над главата му гърмеше Щраус, тази приятна, безплодна музика, тази имитация на волност и ритъм, която лееше из пространството стерилни, мъртви чувства, този Щраус… Зад гърба на доктора отсреща се виждаше дворът на основното училище. Децата играеха на народна топка и вдигаха врява до небето. Топката прелиташе досам прозореца и той виждаше как всички лица са устремени в нея.
После докторът престана да върти микроскопа, постоя малко така и без да се обръща, каза:
— Съжалявам, струва ми се, че не можеш да имаш деца!
По-късно Илиев се удивляваше на спокойствието, с което бе посрещнал тия думи. Той дори си каза, че е бил „безплоден да откликне на своята безплодност“. Истината беше че предчувствуваше този отговор, всичко му се видя нагласено, готово за такъв резултат. Този Щраус, тези деца, тази прелитаща топка, гърбът на доктора, самият той, чистичък и нежен, това беше филм, вече виден и разбран. Учуди се, че е дошъл тук да проверява, когато всъщност не е имало какво да се проверява, тъй като всичко се е знаело…
Все пак беше проявил смелост да дойде. Можеше да идва всеки ден, за да се проверява, докато на края всичко това се втвърди в съзнанието му, закостенее, образува се камък на истината.
Мисълта му беше спокойна, погледът — ясен, с влажния блясък на дъждовна нощ.
— Никога ли? — попита той, защото все нещо трябваше да попита. Макар и това да се знаеше. Един залутан въпрос, който е и един залутан отговор, тръгнал-върнал се, изтлял. Щраус не достигаше, трябваше да се напълни тишината със силни звуци, рев на сирена би бил подходящ, ще настъпи секване, прекъсване на бавното и самоунищожително съзерцание, когато плътта и мисълта се превръщат в очи, някакъв безумно мощен телескоп, който отдалечава света до пълна недостъпност, до страшна самота.
— Изглежда — каза докторът, като уж продължаваше да се взира. Беше му неудобно да се обърне, може би мислеше, че всичко това означава нещо фатално. — Никакво движение!
Илиев се засмя.
— Парализирали ли са се? — И си помисли: „Значи, те съществуват, но само не се движат, не могат да се движат, а си стоят там и се гледат един друг така, както ние се гледаме или пък може би спят, но съществуват, има ги! А може би са мъртви!“
— Мъртви са! — каза докторът.
— А аз съм жив! — Илиев продължаваше да се усмихва. — Или може би те са живи, а аз съм мъртъв?
— Разбирам те — каза докторът. Бяха приятели.
— Не съм сантиментален! — Илиев разбираше смисъла на думите едва в звука им, това бяха тайни мисли, безконтролно пропълзели, и едва в звука той ги откриваше. И му стана необяснимо какво е казал, защо го е казал. Навярно е много смешен, като мъж, който ляга при жена, без да е способен да бъде мъж.
Трябваше да си върви, а продължаваше да стои зад гърба на доктора, който прибираше микроскопа.
— Ще си вземеш от яслите! — каза той. — Какво значение има това!
Изглежда, че хиляди пъти беше казвал тия думи, те звучеха с вехта достоверност, познати и ясни неща.
— Пък и за какво са ти! — добави той. — Голяма файда от деца! Който ги няма, съжалява! Който ги има, пак съжалява!
Щраус беше изчезнал, все едно, че никога не бе се появявал. Играта на народна топка беше свършила. Микроскопът беше прибран. Докторът се беше измил.
Тръгна си. А на улицата му се струваше, че нищо не се е случило, тъй като това беше узнаването на нещо отдавна съществуващо…
Всъщност всичко това беше необяснима, инцидентна история, защото той отдавна вече не си представяше, че би могъл да има деца, не можеше да си представи как изглеждат, както не можеше да приеме жена си като майка на неговите деца. Въображението бягаше от непосилността на тази задача, буквално изклинчваше и той получаваше мъгливо усещане, като че представите идеха от друг свят, обезличени и неясни…
Сомовите деца лапаха фасула с настървение, поглеждаха се едно друго и от желание да се отличат пред госта искаха от майка си да им сипе още.
Жената на Сомов беше възпълна, с отпусната от раждания снага и твърде едър бюст. Тя дойде отвън с претъпкана чанта и пазарска мрежа. Беше ходила по покупки. Като видя Илиев в средата на разхвърляната стая, тя се смути и упрекна мъжа си.
— Трябваше да ми кажеш!
После се втурна да поставя разхвърляните вещи по местата им.
— Това е винаги! — каза тя на Илиев с добродушна гордост. — Истинска казарма! С тия мъже не мога да се справя! Цял ден трябва да ходиш подир тях!
И започна да се кара на децата, че са обърнали къщата наопаки, че вместо да й помагат, правят бели, че заради тях е стояла в претъпкания трамвай и мрежата й е откъснала ръцете и те не я жалят, и никой с нищо не иска да й помогне.