Илиев беше слушал тази история безброй пъти. Старият намираше, че това е най-щастливото събитие от живота му. Той се оживяваше, страшният му череп се раздвижваше и събраната престаряла кожа образуваше нови гънки. Приличаше на огромен гущер.
— Ако спечеля от тотото — каза той със злобно наслаждение, — ще платя пак да препускат около мене и така ще си умра! Представяш ли си, да се въртят тия тела около теб, да се изпотяват, да припадат, а аз ще си казвам, умирам, но и мъртъв съм мъж.
Илиев се сепна. За секунда му се беше сторило, че старецът отдавна е умрял, а гласът иде от репродуктор, механически ясен и свеж, като че няма нищо общо с грохналото му тяло.
Винаги изпитваше чувство за физическа нечистоплътност у стария, за гниеща материя, която затваря живота в кръг, все по-тесен, приближава се към мъртвия център. Устните му бяха постоянно влажни, полуотворени и сякаш носеха извратеното му желание още веднъж да се наслади, да се докосне до препускащата плът, та макар и да се надигне от ковчега.
— Деца ли? — бе извикал той на Илиев и се смееше през сълзи с вопли, които напомняха кравешко мучене. — Деца ли?
Тая Сара беше най-хубавата от дванадесетте! Идва тя един ден и ми казва, че е бременна! Какво? Бременна — казва! Какво? Бременна! Виж, казвам, ние сме дошли на света, за да живеем за себе си, а не заради другите! Аз не мога да живея с едно копеле на врата, да нагласявам моя живот по неговия! Махай го! И го махна. После пак идва, и пак същото. Казва ми, ти ще съжаляваш един ден, когато останеш сам като кукувица! А ти мислиш, че с копелето няма да бъда сам! Човек е винаги сам, така е, иначе щеше да се ражда сдвоен или като кенгуруто щеше да си има торба! Махай го! И не искам да остава нищо след мене, нито ме е грижа какво ще остане! Щом аз свърша, и светът се свършва! Всичко друго е лигавене или демагогия. И така беше винаги? Но на тази бих й направил едно дете, само за да го носи и да ме проклина! Стига да можех!…
Илиев отмина по стълбите.
Жена му се прибра скоро след него. Както винаги беше уморена, с чувство на неприязън към всичко. Той я гледаше, докато се съблича. Вършеше това с явна досада, после отиде в кухнята, той чу да щракат ключовете на електрическата печка, после стана тихо, знаеше, че тя се е загледала в огледалото над мивката, разглежда лицето си с онзи нищо неказващ, болен поглед, и се питаше дали и тя разбира всичко, както той го разбира.
Пак щяха да седнат да вечерят, както снощи, както онази вечер, както всяка вечер. От двете страни на масата — мълчаливи, безплътни хора. Тя щеше да чете книгата си, изпълнена с невъзмутимост, а той щеше да премисля за какво би могъл да заговори. Не можеше да понася тази призрачна тишина, тази отмаляваща беззвучност и кипваше. Мразеше я! Струваше му се, че тази изневерила на природното си предназначение жена, защото и самата тя беше неспособна да ражда, е изгубила всякаква човечност и всякаква женственост, лишила е от живот атмосферата на този дом и е виновна за неговите страдания. Времето на масата течеше безкрайно бавно, някакво застиване на органичните процеси, някакво стерилизиране на мисълта и онова чувство за необятна изоставеност, за проклятие, за първата нощ на човек в пресен гроб, когато влагата на почвата още не е преминала дьрвото на ковчега и пръстта не е започнала да се сляга, тази първа нощ между заровените скелети, лъскави портрети, паметници и надгробни плочи… Той ставаше и пущаше радиото, откъдето някакъв скопец плещеше празни фрази, или пък свиреха Щраус, като че безплодният двойник на човешкия дух пълзеше из ефира на света, готов да удуши всяка страст…
Гладен ли си? — попита тя и подаде глава от кухнята.
Илиев настръхна. Това беше последният глас! Това беше първият глас! Доказателство за неизменност. Беше отгатнал съдбата си и сега продължаваха да текат известните занапред събития, строго предопределени, днес като вчера, утре като днес, с гаранция, че няма да се случи нищо извън рамките на познатото и той трябва да се изсмее на тайните си желания за фантастична промяна…
„Аз съм нещастен глупак, който се напъва да вярва в чудеса, който смята, че са възможни чудеса в проявленията на характера! Това, което искам, е второ раждане!“
— Не върви ли? — попита го тя, както обикновено питаше, докато нареждаше приборите на масата. Гласът й, мисълта й бяха част от поставянето на вилиците.
Почувствува, че тя знае какво става с него и му се надсмива. Че отдавна, отдавна го е презряла, а може би и тя познава вече някой свой Сомов, може би и тя е сравнила по този убийствено категоричен начин и се е отвърнала от него. И колко ли жалък изглежда той с героичните си усилия да се представи за по-друг, а си остава все същият.