Малко белергамин, за да заспи. Утре ще знае, че всичко е било необяснима глупост. В други ден ще каже същото. По в други ден — пак. И така, докато отново се завърже онзи хлабав възел от суета, подражателство и искреност, докато отново се появи тласъкът на амбицията…
Жена му отдавна си беше легнала. Щеше да се сърди точно една седмица, така беше винаги. През това време нямаше да има ядене, леглата щяха да бъдат неоправени и у дома нямаше да се продума нито дума. После…
Той повдигна завивките и кротко се мушна в леглото. Пак си помисли за Сомов. Какво щеше да направи в същото положение. Невъзможно му беше да си представи Сомов, изпаднал в подобно състояние. Сигурно щеше да се прехвърли в леглото на жена си…
Илиев посегна към рамото й, но в същия миг отдръпна ръката си.
„Пак подражавам! — каза си той. — Правя го, защото би; го направил Сомов, а не защото аз искам.“
От леглото стаята приличаше на скоба, която някой гигант бе забол в земята, за да притисне и унищожи човешките животинки под нея. Той чувствуваше ограничителната сила на всеки предмет, застанал пред погледа му, скрил се в полумрака, чувствуваше как отнема на тялото му движението на безкрайността, препречва се, все едно мастилница или планина, чувствуваше ги като тежест, за която бяха вързани краката му, като предизвикателство към неговата слабост, тази мъчителна и сладка слабост…