Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се види, че няма загадка, че няма нищо. Идваше онзи миг, от който нататък дългогодишната игра на отлагани възможности трябваше да свърши, за да се разбере, че в действителност никога не е имало възможности, и което е още по-ужасно, че никога няма и да ги има. Сомовските възможности!
В досегашния кръг на общата посредственост сравнението беше винаги в негова полза, нивото на сравнимото си оставаше ниско, той можеше да трупа всякакви амбиции и да не ги постига, можеше да храни всякакви претенции за превъзходство и неизчерпаеми възможности. Проектът на Сомов отведнъж вдигна много високо ръста на сравнимото.
Тия дълги години на призови длъжности, на всеобщо внимание и почитане на неговата личност го бяха научили да придава значение на всичко, което се отнасяше до него. Той беше суетен и знаеше, че е суетен. Това сладко чувство на внимание и признание, тази тъй наркотична упойка, в която инстинктите носят тръпките на някакъв свой живот, вътрешен, неизвестен, който съобщава на душата само резултатите — радостни или тъжни. Този толкова поривист, неудържим нагон към себеизтъкване и себеусещане, когато едно същество се отделя от три милиарда същества и се само съзерцава, за да се радва на своята особеност, или както Илиев я наричаше — на свята неповторимост. И съдът на разума, безсилен да възпре дивата власт на тези сили, като че те бяха в плътта на самия живот, в топлата кръв, неотделими.
„Представям си как от утре ще говорят! «Сомов! Само Сомов!» Чувам гласовете им, чувам онези, които веднага ще го признаят, защото той е толкова безспорен, чувам и другите, които ще отвърнат с гримаси и ще се опитат да омаловажат способностите му, но така или иначе ще говорят за него, той ще бъде познато име и всичко, което по-нататък ще направи, ще се посреща с интерес! И вече всичко ще сравняват с него, от някакъв си старши проектант той ще се превърне на важна личност с блестящ дебют и за него няма да бъдат потребни ходатайства, телефони, цялата унизителна практика на нашата йерархия, защото този човек е необходим. Ще стигне дотам, че един ден ще кажат: «Сомов е необходим, а вие можете да си вървите или ето ви там някакви административни служби, съществувайте!» Точно така ще кажат: «Съществувайте!»“
„Всичко това са глупости! — каза си Илиев. — Аз просто се побърквам! Много хубаво е, че се явява такъв талантлив човек, и единственият честен (аз съм съвсем искрен!) отговор е да седна сериозно да работя! Било каквото било, трябва най-после да направя нещо значително!“
Той отведнъж си представи какво би било, ако утре или в други ден докладваше за някаква нова, великолепна машина (каква???), измислена от самия него. Видя раздвижването па лицата, учудването, интереса, възхищението…
И забърза да се върне назад, обзет от решителност и сила, което идеше, изпълнена с далечни надежди.
Беше се появил новият момент, да се бори, разбира се, с достойнство. Много държеше на достойнството, за да каже някога, че след всичко поне му е останала честта.
Сега той вярваше, че е необходимо само да седне зад бюрото си, да се напрегне, да изостави малко разпуснатия начин на живот, да спести време, и мислено изработваше своята програма, строга по редица „от-до“. Познатото тържествено чувство на мобилизация ускори крачките му, все по-бодри и устремени…
Градът пърхаше в обятията на вечерта, глезеше се размекнат, полуразсъблечен за сън.
През отворения прозорец се чуваше басовият глас на стария клоун, което рецитираше просълзен от собствени си стихове. Любовно-сатирични стихове, посветени на коварството на жената, на измамната хубост на тялото и на фалша на любовта. Бяха написани в стила на циркаджийското куплетаджийство от тридесетте години, когато старият смяташе, че е имал световната слава.
Илиев затваряше прозореца, обличаше своя плътен халат и поставяше възглавница на стола си. Намерението трябваше да роди навика, както храната предизвиква рефлексите у животните. Но той не знаеше какво му предстои, никога не беше знаел. Намерението си оставаше само идея за работа, тласкана от амбицията и стигнала до прага на ума. Посетител, който можеше и да не позвъни.
Той дълго се разхождаше пред своето бюро, огромното бюро от славонски дъб с черна политура, край чертожната маса с апарата, в меката килимена тишина и уютност. Трябваше да работи. Това беше някакъв опит за ред в живота му. По-късно той щеше да каже, че ако в часовете от шест до девет всеки вторник и петък не е създал нищо значително, то поне тия три часа се е стараел в такава степен, че на другия ден се е уважавал.