Жена му също уважаваше тия часове. Те съответствуваха на нейното желание да вижда понякога нещо изключително в своя съпруг, в тази толкова специфична и тайнствена професия на конструктор, създател на недостъпни за обикновения човешки ум машини.
— Ще работиш ли? — питаше тя, готова да се пожертвува и да излезе. Нейният поглед беше отправен винаги навън Струваше му се, че единствената неоспорима тенденция в живота й беше да се движи по посока отвътре навън.
В шест часа, докато радиото сверяваше часовниците с астрономическото време, той пиеше кафе и си казваше: „И днешният ден си отиде!“ Една изравнена лъжичка кафе, за да не поврежда сърцето, както твърдеше тя, истински указания за всевъзможни здравни правила, рецепти, препоръки, които трябваше да я поддържат винаги млада и хубава. Междувременно Илиев прелистяше последните списания. Получаваше почти всички по-интересни машиностроителни списания в света, беше си издействувал такава привилегия, но не ги четеше, само ги разглеждаше. Доставяше му удоволствие да ги има в библиотеката си, да ги прелистя и най-вече да ги показва. Понякога след чертежите, снимките и данните на чудновати нови машини той пламваше от нова, още по-силна амбиция, заразяваше се от истински ентусиазъм да работи със замах, със стоицизъм, но да създаде нещо подобно, което да изуми съвременниците и да му донесе слава.
През тези първи минути в началото на работата струваше му се, че е алпинист, комуто предстои изкачване на отвесна стена, без никаква възможност да се забие клин. Той се въртеше, гледаше нагоре и все отлагаше изкачването, както се отлага признаването на всеки неприятен факт. Ако преодолееше и този критичен период, тогава пристъпяше към работата с повишено самочувствие, обзет от достолепието на тържественото начало, силен с това, че е надвил себе си и е тръгнал по желания път. В преживяването на познатите мигове той намираше подкрепа, получаваше онази допълнителна инжекция от амбиция и вдъхновение, с които трябваше да преодолява дълбоко съществуващото, неизменното………………на истинското му отвращение от работата, незаглушимия зов на тялото към спокойно бездействие, инертността на ума.
Може би тъкмо затова обичаше, както работи, да спре за миг със сметачната линийка в ръцете, мислено да се отдели от себе си, да застане встрани и да се види. Знаеше, че нарочно не спуща завесите и всеки съсед можеше да зърне този съсредоточен инженер, който изчислява своите тайнствени машини. Понякога осъзнаваше, че това е поза, и страдаше, тъй много му се искаше да бъде истината за живота на един творец, излизаше, че е разнообразявал уличната картина.
Работеше по малко странен начин. Не му беше възможно да обхване отведнъж цялостния процес на машината, да облече в конструктивно единство идеята си, така както посредственият шахматист не може да анализира една по-сложна партия шах. Затова той вървеше по удобния път на детайлите. Неговата машина в най-добрия случай представляваше съвсем позната схема, в която беше изменен някакъв детайл. Той винаги разработваше просто устроени, познати конструкции, като внасяше несъществени изменения. Непознатото го привличаше, но и плашеше. На няколко пъти се опита да революционизира своята работа, като създаде по-сериозни изменения в конструкциите, но скоро се залута в такъв сложен лабиринт от непознати пътища, че загуби идеята си, уплаши се и после съжаляваше за пропиляното време.
Но имаше немалко и такива моменти, внезапни вакууми на творческото му състояние, когато всички намерения се разбиваха във високата алпийска стена и той никак не знаеше какво и как да започне. Тогава, потиснат, дълго се разхождаше в стаята, очите му се вторачваха в един или друг предмет, като че оттам някъде щеше да се покаже спасителното лице на идеята. Единствената му утеха беше, че може би тъкмо това е „творческо състояние“ и че се измъчва само защото иска да направи нещо сериозно.
„Аз търся!“ — казваше си той и вярваше, че наистина търси.
Друг път изоставяше работата, обличаше се и излизаше.
„Днес повече не може! Трябва да се разсея малко!“ — оправдаваше се Илиев и възлагаше всички надежди на утрешния ден.
Този „утрешен ден“ беше любимото гнездо на неговата фантазия. Той много често си го представяше, винаги по един и същ начин, и съумяваше да предизвика едно и също свое чувство. Преди всичко си представяше мека утринна светлина, внезапен прилив на пролетни сили, които го изправят невероятно бодър, с щастливи предчувствия, раздвижен от свежестта на въздуха, с юношеско усещане на мускулните тръпки, с чудесната лекота на подмладеното тяло. И възбуждащата бистрота на ума, един много силен млад борец, който протяга яките си ръце със самоуверена усмивка, съобразителен и безпогрешен. И поредица от безусилни радостни открития, просто така, на шега, без човек да се е напрягал, без никаква мъка…