Ако наистина съм се справил добре, защо ми се гади?
- Слушай - казва Реги и се намества по-близо до мен. - Нита и хората от покрайнините ще поемат вината, така че всичко ще е наред.
Кимвам, но неуверено. Имахме план в случай че ни арестуват, но не това ме тревожи. Притеснява ме колко време ще им отнеме да решат какво да правят с нас. Повече от час чакаме в този коридор и никой не иска да ни каже какво става. Никой не идва да ни разпитва. Още не съм видял и Нита.
При мисълта за нея усещам гаден вкус в устата си. Нямам идея какво точно сме направили, но явно е било разтърсващо. За жалост, от опит знам, че най-сигурният начин да разтърсиш някого е, като посееш смърт.
За колко живота съм отговорен? Нали доброволно се съгласих да участвам в това?
- Нита ми обясни, че ще откраднем серума на паметта - казвам на Рафи и се боя да го погледна. - Това ли е истината?
Реги се озърта към охранителя, който преди малко ни забрани да говорим. На няколко метра от нас е.
Вече знам отговора.
- Не е било вярно, нали? - довършвам. Трис беше права. Нита е лъгала.
- Ей! - Пазачът се обръща и тръгва към нас, застава заканително и мушва пистолета си между главите ни. - Настрани! Никакви разговори!
Реги се дръпва, а аз поглеждам охранителя.
- Какво става? Какво се е случило? - питам.
- Я не се прави, че не знаеш! - отвръща той. - Затваряй си устата.
Гледам как се отдалечава и тогава виждам малката руса фигурка. Челото на Трис е покрито с голяма бяла марля. По дрехите и има петна, сякаш някой е обърсал кървящите си ръце в нея. Тя стиска някакъв лист между пръстите си.
- Ей! Какво правиш тук? - изкрещява една жена от охраната.
- Шели, спокойно! - притичва към тях другият охранител. - Това е момичето, което спаси Дейвид.
Момичето, което спаси Дейвид - от какво по-точно?
- О? - Шели сваля пистолета си. - Е, все пак въпросът ми си остава.
- Пратиха ме да ви предам последните новини от развоя на събитията - казва Трис и и подава листа хартия. - Дейвид е в интензивното. Жив е, но не знаят дали ще може да проходи отново. В момента са впрегнати всички усилия, за да се помогне на ранените.
Гадният вкус в устата ми се засилва. Дейвид не може да ходи. През цялото време всички се грижат за ранените. И за какво е цялото това унищожение? Не знам. Трябва да разбера истината.
Какво направих?
- Има ли данни за броя на пострадалите? - пита Шели.
- Все още не - отговаря Трис.
- Благодаря, че ни съобщи.
- Вижте - пристъпва от крак на крак Трис, - трябва да говоря с него.
И посочва с глава към мен.
- Това не е възможно - започва Шели.
- Само за малко, обещавам. Моля ви.
- Пусни я, не е голяма работа - казва другият охранител.
Шели кимва към мен, а аз се опирам с цялото си тяло на стената, за да се оттласна нагоре. Не мога да се изправя по друг начин със завързани ръце. Трис се приближава, но остава на метър от мен. Скръстените и пред гърдите ръце и пространството между нас са най-дебелата стена, пред която съм заставал. Тя дори не ме поглежда в очите.
- Трис, аз...
- Искаш да знаеш какво са направили приятелите ти ли? - казва. Гласът и трепери, но не от плач, а от гняв. - Не са искали да вземат серума на паметта. Искали са да вземат смъртоносния серум. За да убият няколко големи клечки в правителството и да започнат нова война.
Поглеждам надолу към ръцете си, към плочките, към обувките й. Война...
- Не знаех...
- Права бях! Права бях, а ти не искаше да ме чуеш. За кой ли път! - прошепва. Очите ни се срещат, но това не е онзи поглед, който копнеех да видя. Този ме разкъсва на парчета. - Юрая стоеше точно пред стената, когато избухна експлозията. Така е трябвало да отвлекат вниманието на охраната в друга посока, за да влязат вътре. Той е в безсъзнание и не са сигурни, че някога ще се събуди.
Странно как могат да те покосят една дума, една фраза, едно изречение.
- Какво?
Реалността изчезва. Виждам лицето на Юрая, когато се приземява в мрежата след Изборната церемония, закачливия му поглед към Зийк, докато го издърпвам на платформата. Или пък как седи в ателието на Тори и тя го кара да си придържа ухото напред, за да му направи татуировката на змия. Юрая няма да се събуди? Юрая го няма?
А аз обещах на Зийк, че ще се грижа за него. Обещах.
- Той е един от последните ми истински приятели - казва тя и гласът и се прекършва. - Не знам дали някога ще мога да те погледна отново. Не и по същия начин.
И си тръгва. Гласът на Шели стига до съзнанието ми заглушен. Нарежда ми да седна. Коленете ми се подкосяват и китките ми се отпускат върху тях. Търся да намеря начин да избягам от ужаса на постъпката си, но няма никаква логика, която да ме освободи от стореното от мен. Няма изход.