Скривам лице в ръцете си и се опитвам да не мисля, да не чувствам нищо.
Лампата в залата за разпити се спуска ниско и хвърля кръгло светло петно в средата на масата. Гледам в кръга и рецитирам история, която Нита ме инструктира да разкажа, в случай че ме хванат. Всъщност е толкова близо до истината, че не се налага да лъжа. Когато свършвам, мъжът, който ме разпитва, активира монитора и виждам на него последното си изречение. Жената, която ми се представи като адвокат на Дейвид, се казва Анджела.
- Значи не си знаел какви са истинските намерения на Хуанита и защо те е накарала да деактивираш алармената система? - пита тя.
- Не - казвам и това е самата истина. Не знаех причината, а само една лъжа.
Инжектираха на всички останали серума на истината, но не и на мен. Генетичната аномалия, която ми откриха, вероятно ги е навела на мисълта, че щом мога да противодействам на серума на симулацията, мога да противодействам и на серума на истината. Ако моят вариант съвпада с този на другите, ще предположат, че съм искрен. Но това, което не знаят, е, че преди няколко часа всички се инжектираха с антидот. Като имунизация. Преди няколко месеца генетично чистият помощник на Нита им осигурил въпросното лекарство.
- И как те застави да го направиш?
- Приятели сме - отговарям. - Тя е... беше... единственият ми приятел тук. Каза да и се доверя, че прави нещо за доброто на всички. И аз й се доверих.
- И какво мислиш сега?
- Никога не съм съжалявал за никоя моя постъпка повече, отколкото сега - казвам и я поглеждам.
Суровите светли очи на Анджела омекват.
- Е, версията ти съвпада с това, което ни казаха и другите. Като се има предвид, че си нов тук, че не си бил запознат с плана на Хуанита, и като не се забравя генетичната ти недостатъчност, трябва да бъдем благосклонни. Присъдата ти е условна - трябва да работиш за нашата общност и да покажеш безупречно поведение. Ще бъдеш под наблюдение една година. Няма да ти бъде разрешен достъп до офиси и лаборатории и няма да имаш право да напускаш границите на щаба без разрешение. Ще ти бъде назначено служебно лице, пред което трябва да се явяваш на отчет всеки месец. Разбираш ли всички тези условия?
Думата „генетична недостатъчност“ се раздува като балон в съзнанието ми.
- Разбирам - отвръщам автоматично.
- В такъв случай, приключихме. Можеш да си вървиш - казва тя, става и бута стола си назад. Мъжът, който записва показанията, също се изправя и слага екрана в чантата си. Анджела опира ръце на масата и се навежда, така че да я погледна.
- Не се съди прекалено сурово - казва. - Все още си млад.
Не, младостта ми не е извинение за това, което направих. Но не и възразявам. Все пак жената се опитва да бъде мила.
- Мога ли да попитам какво ще се случи с Нита?
Анджела свива устни.
- След като се възстанови от раните си, ще бъде преместена в затвора ни и ще остане там до края на живота си.
- Няма да я екзекутирате?
- Не, тук не прилагаме този вид наказания спрямо генетично увредените - отвръща и тръгва към вратата. - В крайна сметка не можем да очакваме хората с увредени гени да се държат по същия начин и да имат същите поведенчески характеристики като хората с чисти гени.
Усмихва се тъжно и излиза от стаята, без да затваря вратата. Оставам на мястото си няколко секунди и се опитвам да преглътна отровата от думите □. Иска ми се да повярвам, че всички грешат, че гените ми не ме ограничават и не съм по-увреден от всеки друг човек. Но как това би могло да бъде истина, след като заради мен Юрая е в болницата, а Трис не иска да ме погледне в очите? Моите действия доведоха до гибелта на толкова много хора.
Скривам лицето си и стискам зъби. Сълзите ми потичат тежки и солени като мощна вълна на отчаянието. Когато най-сетне се изправям, ръкавите ми са мокри. Челюстта ме боли.
30.
Трис
- Влезе ли при него?
Кара стои със скръстени ръце до мен. Вчера преместиха Юрая в стая с вътрешен прозорец. Предполагам, защото през цялото време не спирахме да настояваме да го видим. Сега Кристина седи до леглото и държи отпуснатата му ръка.
Мислех, че ще го видя разкъсан като парцалена кукла без конци, но той изглежда почти същият, има само няколко охлузвания и няколко превързани рани. Струва ми се, че всеки миг ще се събуди, ще се усмихне и ще попита какво, за Бога, прави тук и защо го гледаме така.
- Влизах снощи - отговарям. - Не е редно да го оставяме сам.