Влизам в контролната зала и сядам на един стол. Всеки екран показва различна част от града: Жестоката борса, фоайето на централата на Ерудитите, парка Милениум, небостъргача Ханкок.
Седя дълго и гледам как безкастовите обикалят около централата на Ерудитите. Имат ленти с празен кръг на ръцете си и пистолети на хълбоците си. Понякога се спират за кратък разговор и си разменят консерви с храна - стар обичай на безкастовите.
Чувам как някой в контролната зала казва: „Ето го!“. Погледът ми минава през всички екрани, за да разбера за кого говорят. И тогава го виждам. Маркъс стои пред небостъргача Ханкок и гледа часовника си.
Докосвам екрана, за да включа звука. В първия момент се чува само свистенето на вятъра, но след няколко секунди прозвучават и стъпки. Йохана е. Върви право към него. Той протяга ръка да се здрависат, но тя не реагира на жеста и ръката му остава увиснала във въздуха като непоета стръв.
- Знаех си, че си останал в града - казва тя. - Издирват те навсякъде.
Някои от хората в контролната зала застават зад гърба ми да гледат. Не им обръщам внимание. Концентриран съм единствено върху ръката на баща си - прибира я до тялото си и я свива в юмрук.
- Да не би да съм те обидил с нещо? - пита Маркъс. - Свързах се с теб, защото мислех, че сме приятели.
- А аз реших, че си се свързал с мен, защото знаеш, че съм лидер на Преданите и искаш нещо от нас. - Йохана накланя глава настрани, кичур коса пада и закрива белязаното и око. - И за целите ти аз съм единствено лидер на Преданите. Освен това, нашето приятелство приключи.
Маркъс сключва вежди. Вероятно е бил красив мъж на младини, но с годините бузите му са хлътнали, а чертите му са станали груби и строги. Косата му е както винаги късо подстригана по аскетски, но това не омекотява вида му. След последните и думи лицето му изразява само раздразнение.
- Не разбирам - казва той.
- Говорих с някои от приятелите си от Прямите - обяснява Йохана. - Зная какво е казало момчето ти, когато е било под влиянието на серума на истината.
Лицето ми пламва, свивам се в себе си и дори раменете ми се огъват.
- Не, Тобиас е... - започва Маркъс.
Йохана вдига ръка, за да го прекъсне, и започва да говори със затворени очи, сякаш той е нещо прекалено отвратително и гнусно, за да го гледа.
- Моля те! Виждала съм как се държи синът ти, наблюдавала съм и жена ти. Знам как изглеждат хората, осакатени от насилие. - Тя мушва кичур коса зад ухото си и добавя: -Разпознаваме се помежду си.
- Как е възможно да повярваш... - Маркъс млъква по средата на изречението и започва да клати глава. - Да, вярно е, че обичам дисциплината, но винаги съм искал само най-доброто...
- Един съпруг не може да дисциплинира съпругата си. Това е недопустимо дори и при Аскетите. А що се касае до сина ти... да, определено вярвам. Особено когато ти си замесен.
Пръстите на Йохана неволно докосват белега, разрязващ лицето □. Бесният ритъм на сърцето ми изтласква всяка друга емоция от тялото ми. Тя знае. И не защото ме е чула да признавам срама си в залата за разпити. Просто знае, защото самата тя е преживяла същото. Абсолютно съм сигурен. Чудя се кой и е причинил това - майка □, баща и ? Някой друг?
Често съм се питал какво би казал баща ми, ако някой му хвърли истината в лицето. Мислех си, че в такава ситуация маската му ще падне и всички ще видят как лидерът на Аскетите, самопожертвователният смирен човечец, се превръща в чудовището, което познавам аз. Мислех си, че ще свали колана си и ще започне да налага онзи, който се е осмелил да каже такова нещо за него. И така ще се разобличи. Би било хубаво да го видя, но реакцията му далеч не е такава.
Той просто стои и гледа объркано, сякаш не разбира за какво става дума. За момент се чудя дали наистина не е объркан. Дали с болното си съзнание не вярва на собствените си лъжи, че ме е дисциплинирал? Мисълта предизвиква буря в душата ми.
- Сега, след като бях откровена с теб - продължава Йохана малко по-спокойно, -можеш да ми кажеш защо ме потърси.
Маркъс с охота сменя темата, сякаш предишната изобщо не е била обсъждана. Той си има чекмеджета за всичко и може да ги отваря и затваря само с една заповед на болния си мозък. Едно от тези чекмеджета е запазено само за майка ми и за мен.
Един от служителите на Бюрото приближава камерата. Ханкок изглежда като огромна черна капка зад тях. През средата на екрана минава черна линия. Концентрирам се върху нея, за да не се налага да гледам баща си.