- Снощи ми се обадиха от контролната зала и ми съобщиха, че Чикаго е на ръба на нов конфликт. Бивши членове на кастите са се обединили в групата на Преданите и са решили да въстанат срещу контрола на безкастовите. Атакували са складовете за оръжие на Евелин Джонсън. Това, което не знаят, е, че Евелин е открила ново оръжие -цял склад със серума на смъртта, скрит в централата на Ерудитите. Както знаем, серумът действа на всички, дори на Дивергентите. Ако Преданите нападнат безкастовите и Евелин Джонсън им се противопостави, жертвите ще бъдат ужасно много. Това ще бъде катастрофа.
Забивам поглед в земята, а всички в стаята започват да говорят едновременно.
- Тишина! - нарежда Дейвид. - Както знаем, градовете вече са застрашени от затваряне, ако не успеем да убедим висшестоящите, че сме способни да ги контролираме. Поредната революция в Чикаго само ще затвърди мнението на правителството, че експериментите и усилията ни в тази насока са се изчерпали и вече са излишни. Не можем да си позволим това, ако искаме да продължим борбата си срещу генетичните увреждания.
Някъде иззад умората и напрежението му усещам решителност. Вярвам му, знам, че няма да позволи това да се случи.
- Време е да използваме серума на паметта върху всички в експеримента и да го рестартираме - казва той. - Мисля, че серумът на паметта трябва да се приложи във всичките четири експериментални града.
- Да ги рестартирате? - ахвам, не мога да се стърпя. Всички погледи се насочват към мен. Май са забравили, че сред тях има доскорошен участник в експериментите.
- Рестартиране означава, че ще бъде изтрита паметта на всички в градовете -пояснява Дейвид. - Правим това, когато нещата са застрашени от провал. Направихме го в началото, по време на създаването на експериментите с модифициране на поведението. Последният път беше в Чикаго, няколко поколения преди теб - казва и ми се усмихва доста странно. - Защо според теб има толкова много разрушения в сектора на безкастовите? Имаше въстание и се наложи да го потушим колкото е възможно по-тихо.
Седя вцепенена. Представям си разрушените шосета, изпочупените прозорци, изпопадалите стълбове в сектора на безкастовите. Такива разрушения няма никъде другаде, дори и на север от моста, където сградите пустеят, но като че ли са били изпразнени доброволно. Винаги съм си мислила, че разрушените сектори в Чикаго са доказателство какво се случва, когато хората живеят без общност. Бях ги приела като логичен резултат какво се получава, когато нямаш собствена каста. Никога не ми е минавало през ума, че са следа от бунт, последван и от... рестартиране.
Повдига ми се от гняв. Искат да спрат революцията, не за да спасят животи, а за да запазят жалкия си експеримент. Как така? Защо вярват, че имат право да посягат върху паметта на хората? Върху самосъзнанието им? С лека ръка, само защото така им изнася?
Разбира се, знам защо го правят. За тях хората в града са само контейнери за генетичен материал - генетично увредени, ценни заради коригираните си гени, а не заради умовете и сърцата си.
- Кога? - пита единият от консултантите.
- След четиридесет и осем часа - отговаря Дейвид.
Всички кимват, сякаш това е най-разумното нещо.
Спомням си какво ми каза в кабинета си: „Ако ще печелим битката срещу генетичните увреждания, ако заедно ще се борим да не затворят експерименталните градове, ще се наложи да правим жертви. Разбираш това, нали?“.
Тогава, още тогава трябваше да се досетя, че този човек е в състояние да жертва хиляди спомени на генетично увредени хора, хиляди животи, само и само да запази контрола си над експериментите. Дори няма да се замисли за някаква алтернатива, изобщо не му минава през ума, че си струва да си направи труда да ги спасява.
В крайна сметка, те са просто увредени.
38.
Тобиас
Вдигам крак на рамката на леглото на Трис и си завързвам обувката. Поглеждам през прозореца. Слабата следобедна светлина се отразява в корпусите на самолетите и сякаш ми намига. Генетично увредени хора в зелени униформи се суетят около самолетите и им правят последна проверка.
- Как вървят нещата с проекта на Матю? - питам Кара, която е седнала две легла през моето. - Трис пожела да пробват новия си серум върху нея рано сутринта, но не съм я виждал от тогава.
Кара реши косата си с четка. Преди да ми отговори, се оглежда, за да се увери, че в стаята няма никой.