— Намислил съм да си построя ново иглу — казал един ден Киш на КлошКуан и на неколцина от ловците. — Искам това иглу да бъде голямо, за да можем Айкита и аз да живеем удобно.
— Да — кимнали сериозно те.
— Но аз нямам време. Моето задължение е да ходя на лов, а то отнема цялото ми време. Затова ще бъде справедливо, ако мъжете и жените от селото, които ядат моето месо, ми построят иглу.
Иглуто било построено и по големина превъзхождало дори това на КлошКуан. Киш и майка му се преместили в него и това било първото богатство, което получила Айкига след смъртта на Бок. Но тя се радвала не само на материално благополучие. Благодарение на своя славен син и на положението, до което я бил издигнал той, на Айкига
взели да гледат като на първа жена в селото; сега
другите жени я търсели за съвет и когато спорели
помежду си или с мъжете си, те се позовавали на
нейните мъдри думи.
Но тайната на чудния лов на Киш заемала главното място в мислите на хората. Един ден УгГлук го обвинил направо в лицето, че си служи с магьосничество.
— Обвиняват те — заговорил зловещо УгГлук, — че имаш работа със зли духове, затова и ловът ти е толкова богат.
— Месото не е ли хубаво? — попитал Киш. — Разболял ли се е някой от селото, след като е ял от него? Откъде знаеш тогава, че тук има замесена някаква магия? Или предполагаш това само защото те човърка завистта?
УгГлук заотстъпвал объркан, изпратен от подигравките на жените.
Една нощ в съвета, след дълго обмисляне, се решило, когато Киш тръгне на лов, да изпратят след него шпиони, които да научат тайната му. И така, следващия път Бим и Баун, двама млади мъже, най-опитните измежду ловците, тръгнали след Киш, но така, че да не ги забележи. След пет дни те се върнали с опулени очи и с треперещи от вълнение езици да разкажат час по-скоро това, което били видели. Свикали бързо съвета в жилището на КлошКуак и Бим започнал разказа си:
— Братя! Както бе заповядано, ние тръгнахме по следите на Киш, но се движехме предпазливо, за да не ни забележи. По средата на първия ден той срещна една много голяма мечка. Ама наистина много голяма мечка!
— По-голяма от нея не може да се намери — потвърдил Баун и сам продължил да разказва: — Мечката нямаше намерение да се бори, обърна се и закрачи бавно по леда. Ние видяхме това от крайбрежните скали. Мечката се упъти към нас, а Киш тръгна безстрашно след нея. Той викаше сърдито по мечката, размахваше ръце и вдигаше голям шум. Тогава мечката се разгневи, обърна се, изправи се на задните си лапи и изрева. Но Киш продължаваше да върви право към нея.
— Да — подел сега Бим. — Киш .вървеше право към мечката. Тогава тя се втурна към него, а той побягна. Но както бягаше, Киш,хвърли едно малко кръгло топче върху леда. Мечката се спря, подуши го и го лапна. Киш продължаваше да бяга и да хвърля малки кръгли топчета, а мечката ги Гълташе.
Чули се възклицания и викове на съмнение, а УгГлук изразил открито своето недоверие.
— Видяхме го със собствените си очи — потвърдил Бим.
А Баун продължил:
— Да, със собствените си очи. И това продължи, докато мечката изведнъж се изправи на задните си лапи, изрева силно от болка и замаха лудо предните си лапи във въздуха. Киш продължаваше да се движи по леда на безопасно разстояние. Но мечката не му обръщаше повече никакво внимание, заета с болките, които й причиняваха в стомаха малките кръгли топчета.
— Да, вътре в стомаха — прекъснал го Бим. — Защото тя се дращеше с нокти, скачаше по леда
като игриво кученце, но от начина, по който ревеше и скимтеше, се разбираше, че това не бе игра, а болка. Никога не бях виждал такова чудо!
— И аз не съм виждал никога такова нещо — подел Еаун — И при това мечката беше много голяма!
— Магьосничество! — подхвърлил УтГлук.
— Не Зная — отвърнал Баун. — Аз ви разказвам това, което видяха очите ми. След малко мечката отслабна и се умори защото беше много тежка и скачаше много силно; след това тръгна по леда, край брега, като клатеше бавно глава от една страна на друга, от време на време сядаше, скимтеше и ревеше. Киш вървеше след мечката, а ние след Киш. През този ден и още три други дни ние вървяхме след тях. Мечката ставаше все по-слаба и по-слаба и не спираше нито за мит да реве от болка.
— Това е магия! — възкликнал УгГлуг. — Разбира
се, че е магия.
— Може и да е.
Този път Бим продължил вместо Баун:
— Мечката се луташе ту насам, ту натам, вървеше напред, връщаше се назад, пресичаше пътя си, като описваше кръгове, така че накрая дойде близо до мястото, където Киш я срещна за първи път. Сега вече мечката беше съвсем болна и не можеше повече да се движи, тогава Киш приближи до нея и я уби с копието си.