— Имаме ли представа коя е мишената? — попита Браун.
— Анализът, който направихме, предполага, че тя е емблематична за страната ни. Светът се промени твърде много за твърде кратко време. Навлизаме в нова студена война, при положение че в Близкия изток бушуват няколко много горещи конфликта. В правителствата на някои наши съюзници участват членове на фашистки движения, голяма част от света е просто едно буре с барут… Затова не можем да изключим нито една възможност. Ако въпросната атака все пак бъде осъществена и ние идентифицираме източника ѝ, няма да имаме друг избор, освен да реагираме по адекватен начин. Това може да постави началото на верига от събития, които да имат крайно негативни последици в глобален мащаб.
Адмирал Хауърд се покашля и каза:
— Военните са съгласни с тази оценка.
— Както и Държавният департамент — добави държавният секретар.
Министърът на вътрешната сигурност кимна в знак на съгласие.
Декър зададе очевидния въпрос:
— Повикахте ни тук тази вечер, защото опасенията ви явно са свързани с нашия случай. Как по-точно?
Чарлс погледна президента, който кимна.
Тя се обърна към Декър и каза:
— Разговорът, който засякохме, е воден изцяло на арабски и в него се споменава едно име.
— Кое е това име? — попита Богарт.
— Дабни.
65
— Трябва да се обадя на майка ми — заяви Джеймисън, когато двамата с Декър се прибраха в апартамента.
— Защо? — попита той.
— Сериозно ли ме питаш? — изуми се тя. — Току-що се срещнах с президента!
— Срещата беше тайна, Алекс. Не можеш да я обсъждаш с никого.
Джеймисън изгледа неуверено телефона си.
— Може би имам право да прибягна до една малка благородна лъжа и да кажа, че сме се срещнали случайно.
— Срещнала си случайно президента на Съединените щати? Къде? На бензиностанцията? В „Старбъкс“?
Тя остави телефона си.
— Може би си прав.
Декър свали сакото си и го окачи на закачалката до вратата.
— Дабни — каза той.
— Знам. Толкова е странно. Да чуеш цял разговор на арабски и в него да прозвучи това име. Шантава работа.
Декър се настани на канапето и вдигна крака върху масичката за кафе.
Джеймисън седна на страничната облегалка.
— Чудя се дали Мелвин и Харпър ще излязат на втора среща.
— Да, изненадан съм, че тя не повдигна този въпрос в Ситуационната зала. Сигурно и президентът се питаше същото.
Джеймисън го удари шеговито по рамото.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не обичам да ме въвличат в живота на други хора.
— Но да си част от живота на другите е нещо съвсем обичайно за повечето хора, Декър.
— Не и за мен.
Тя въздъхна.
— Срещата тази вечер поставя разследването ни в нова светлина. Имам предвид, че ако някой планира атака срещу страната ни, трябва да разрешим случая колкото се може по-скоро.
Декър затвори очи.
— Да не би да се каниш да спиш? В такъв случай отивам да си легна.
— Какво искаш да кажа, Алекс?
— Страната ни е заплашена от нападение. Какво ще направим, за да го спрем?
— Мисля върху това. Работя върху това. Но не съм магьосник.
— Много хора смятат, че си, включително аз. Ти никога не се проваляш.
— Провалял съм се много пъти. И ако се опасяваш, че небето ще се срути, не съм аз човекът, който може да предотврати това.
Декър се изправи рязко, взе сакото си и излезе.
— Декър, почакай! Не исках да…
Той вече бе хлопнал вратата след себе си. Слезе по стълбите и закрачи в прохладната нощ.
Беше ядосан, а това не му харесваше. Знаеше, че Алекс се е опитала да му направи комплимент, да изрази пълното си доверие в неговите способности. Той обаче се чувстваше подложен на огромен натиск. И макар промяната, настъпила в онзи миг на футболния терен, да го бе лишила от някои социални умения, Декър съвсем ясно осъзнаваше колко висок е залогът.
Беше изминал дълъг път от онова затънтено градче в Охайо, където бе работил като частен детектив и бе намирал клиенти на най-неочаквани места.
Не толкова отдавна живеех в кашон, Алекс. А сега от мен се очаква да вляза в ролята на спасител на тази страна. Що за лудост е това!
Декър пъхна ръце в джобовете си, наведе глава и продължи.