Настъпи суматоха, след което отново прозвуча същият мъжки глас.
— Тя е жива… засега. Вие сте умен човек, досещате се какво ще поискам от вас.
— Къде?
— Не е толкова лесно. Не искаме приятелите ви от ФБР да дойдат на купона.
— Как тогава?
— Разбрахме, че притежавате отлична памет.
— Какво от това?
— Ще говоря бързо. А вие се опитайте да не пропуснете нищо. Приятелката ви ще ви бъде благодарна.
В следващата една минута говори само непознатият.
Декър затвори телефона и погледна Марс.
— Трябва да тръгвам.
— Аз също.
— Ще се видим по-късно.
— Не, имах предвид, че идвам с теб.
— Това е невъзможно!
— В такъв случай няма да излезеш от този бар.
— Мелвин, аз…
— Чух какво каза по телефона. Алекс е в беда. Това означава, че или ще отидем и двамата, или никой няма да ходи никъде.
— Спомняш ли си последния път, когато отидохме да се срещнем с някого?
— И едва не хвръкнахме във въздуха? Да, спомням си.
— Хората, с които си имаме работа, нямат намерение да ни оставят живи.
— Не се съмнявам.
— И въпреки това настояваш да дойдеш?
— Иска ли питане? Хайде, води, приятел.
76
Инструкциите, които Декър получи, бяха доста сложни, но това не го изненадваше.
Първо се качи на автобус, който го отведе на запад. После отиде на летището, където го очакваше автомобил под наем на негово име.
Накрая потегли съобразно получените инструкции.
Покрай него се нижеха ниски хълмове и ливади. Дърветата се превиваха под напора на вятъра, който ставаше все по-силен, колкото по-далече отиваше. Беше студено, а небето бързо се променяше — от лазурносиньо стана оловносиво. Декър погледна в огледалото, за да провери дали не го следват включени фарове.
Той беше въоръжен, но това нямаше да му помогне, когато стигнеше крайната си цел. Враговете му държаха Джеймисън, а това означаваше, че държат всички козове.
Намали скоростта, тъй като наближи кръстовището, за което се оглеждаше.
Свърна от пътя. Очакваше го микробус. Шофьорът премигна с фаровете. Декър излезе и страничната врата на микробуса се отвори.
Вътре в товарно отделение седеше мъж с насочен към него пистолет. Не носеше маска и той можеше да види лицето му.
Това не беше добре. Мъжът очевидно не смяташе, че Декър ще оцелее, за да разкаже какво се е случило. Махна с оръжието си и Декър пристъпи към микробуса. Краката му се бяха сковали от дългото шофиране и той се препъна.
Падна точно пред микробуса. Онзи не помръдна да му помогне. Декър се подпря на стъпенката и се изправи. През цялото време дулото на пистолета сочеше към гърдите му.
— Краката ли не те държат? — попита ехидно непознатият.
— Предполагам — отвърна задъхан Декър.
От микробуса слязоха още двама души. Обискираха го, като използваха дори електронен металдетектор. Откриха само пистолета му, но не и проследяващи устройства.
Завързаха ръцете му и го блъснаха грубо към задната част на микробуса. Вратата се затвори, микробусът излезе на шосето и ускори.
Мъжете не разговаряха, а и Декър не беше в настроение за приказки. Микробусът беше товарен, без прозорци, затова не можеше да види къде отиват. Не че имаше значение.
Искам само да видя Алекс жива.
Пътуваха около половин час, преди най-после да спрат. Вратата се отвори и мъжете побутнаха Декър навън. Той се огледа и видя, че се намират пред порутена къща с ниска дървена ограда, половината дъски, от която бяха прогнили и изпопадали. Не се виждаше друга постройка. Къщата се намираше сред същинска пустош. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мрак.
Вътре мъждукаше светлина. Декър се съмняваше, че тук има електричество. Мястото изглеждаше изоставено.
Похитителите му го поведоха към продънената предна веранда. Вратата се отвори и той влезе вътре.
Когато вратата се затвори зад гърба му и очите му привикнаха към светлината, Декър установи, че е бил прав. На няколко места из къщата бяха поставени фенери, които работеха на батерии. Те озаряваха помещенията с бледо сияние, досущ като малки ята светулки, които се реят във въздуха. В къщата миришеше на влага и плесен.
В мига, в който я зърна, не можа да откъсне поглед от нея.
Алекс се бе свила на едно канапе, толкова разнебитено, че пружините бяха изскочили през прокъсаната тапицерия. Устата ѝ беше запушена, но очите ѝ се взираха в него. Той най-после откъсна поглед от нея и се огледа.
В малката стая имаше петима мъже и една жена.
Макар и без перуката, Декър позна в нея жената от видеозаписа в банката. Същата, която бе придружила Уолтър Дабни. С изненада установи, че двама от мъжете имат арабски черти.