Тя отиде до кафе машината и сложи чашата си под нея. Натисна копчето, облегна се на кухненския плот и попита уморено:
— През нощта да са ти хрумнали някакви брилянтни идеи?
— Очевидно Дабни е закусил два пъти. Бих искал да разбера защо.
— Добре.
Кафе машината изпиука и Джеймисън взе кафето си, добави захар и сметана и отпи глътка.
— Тази сутрин ще претърсят къщата на Дабни — каза тя.
Декър барабанеше с пръсти по масата. Не каза нито дума.
— Разбрах, че част от децата ще бъдат там — добави Джеймисън.
— Бащата и момченцето.
— Какво? — възкликна объркано тя. — Дабни има четири големи дъщери.
— Колата с найлон вместо стъкло. Там, на паркинга. Сивият нисан.
— А! Какво за тях?
— Кои са те?
— Томас Амая и единайсетгодишният му син Дани.
— Дани ходи ли на училище?
— Да. Видя ли ги?
— Излязоха преди шест.
— Томас го кара до училището. Имат занималня за деца, чиито родители отиват рано на работа. Томас е строителен работник и трябва да е на обекта в шест и половина.
— А майката?
— Доколкото знам, Томас и Дани живеят сами.
— Как разбра всичко това?
— Казах ти, че съм се срещала с всички наематели. Исках да се запозная с тях, след като Мелвин купи сградата. Трябваше да ги уверя, че всичко ще бъде наред. Че няма да ги изгоним или да вдигнем наема. Прекарах известно време с Томас и Дани. Томас се е посветил на сина си, който е много умен. И рисува много хубаво. Видях някои негови рисунки. Има дарба.
— И всички наематели ли са толкова симпатични?
— Ами… това е относително понятие.
— В такъв случай ми дай относителен отговор.
— Някои са по-симпатични от другите. Предвид местата, от които идват. Има хора с всякакъв цвят на кожата и не съм сигурна дали всички са влезли законно в страната. Аз съм една бяла жена, която чука на вратата им, за да ги уведоми, че анонимен инвеститор е купил сградата и ме е назначил за домоуправител. Разбира се, че ще ме гледат с подозрение.
Декър въздъхна.
— Вече сме две хиляди и седемнайсета година, а нямам това чувство. Когато бях малък, имаше куп телевизионни предавания за бъдещето. Хората се опитваха да си представят как ще изглежда то. Роботи, които чистят къщите, летящи коли, с които родителите ходят на работа. А вместо тях получихме… това.
— На мен ли обясняваш тези неща, Декър? Виж, Мелвин обеща да дойде скоро, да се запознае с хората, да огледа сградата.
Декър се изправи.
— Ще се радвам да го видя отново.
— Вие двамата си допадате.
— Той е най-добрият ми приятел.
Джеймисън се намръщи леко при този коментар, но не каза нищо.
Телефонът на Декър иззвъня. Беше Богарт. Декър го изслуша и затвори.
— Промяна на плана. Богарт иска да отидем в моргата.
— Защо?
— Току-що са приключили с аутопсията на Дабни. — Добре, но ние знаем от какво е умрял. Застрелял се е.
— Да, но има още нещо.
— Какво?
— Изглежда, че е бил мъртъв, когато се е застрелял.
11
Същата съдебна лекарка, доктор Лин Уейнрайт, вдигна поглед към Декър, който оглеждаше трупа. На гърдите на Уолтър Дабни се виждаше стандартният V-образен разрез.
Богарт стоеше до Декър, а малко по-назад бе застанала Джеймисън, която избягваше да гледа към масата за аутопсии.
До неотдавна този мъж бе преуспяващ бизнесмен с чудесно семейство. Сега се бе превърнал в обезобразена плът, положена на металната маса.
— Сигурна ли сте? — попита Богарт.
Уейнрайт взе една рентгенова снимка и я постави на светлинното табло, окачено на стената. Посочи някакъв тъмен участък.
— Ето. Масивен мозъчен тумор, който не може да се оперира заради местоположението му и пораженията, които е нанесъл на жизненоважни участъци. Вече бях направила рентгеновите снимки и бях разбрала, че нещо не е наред, но когато извадих мозъка, не можах да повярвам колко тежко е било положението в действителност.
— Колко време му е оставало? — попита Декър.
Доктор Уейнрайт се замисли.
— Би трябвало да потърсим второ мнение, но приблизителна ми е преценка е шест месеца и дори по-малко. Най-вероятно по-малко. Освен това тук е имал аневризма, която е можела да се спука всеки момент — добави тя и посочи друго петно на рентгеновата снимка. — Дори съм изненадана, че Дабни е бил толкова жизнен.
— Може би е имал за какво да живее — отвърна Декър. — Имал е цел. Например да убие Ан Бъркшър.
— Наистина ли го вярваш? — попита рязко Богарт.
— Смятате ли, че съпругата му е знаела? — обади се Джеймисън. — За тумора?