Декър премигна бързо и лицето на Алекс Джеймисън застана на фокус.
Стаята бе затъмнена.
Той разтри главата си.
— Мозъчно сътресение — заяви Богарт, който стоеше до Джеймисън.
— Не ми е за пръв път — отвърна Декър и трепна от болка, когато се размърда и седна в леглото.
— Затова лампите са угасени — обясни Богарт. — Лекарите казаха, че мозъкът ти се нуждае от почивка и трябва да избягваш светлината.
От другата страна на леглото стоеше Милиган.
— Съжалявам, Еймъс. Трябваше по-рано да забележа, че не си зад мен. Но се опитвах да те набера по телефона и видях, че няма връзка.
Декър кимна бавно.
— Някой беше прострелял гумата — каза той. — Забелязах дупката от куршум едва когато слязох, за да я сменя.
— И ние я видяхме — каза Богарт.
— А това означава, че са ни наблюдавали — заяви Милиган.
— Взели са флашката, нали? — попита Декър.
— Претърсихме джобовете ти и не я открихме, а това означава, че… да, взели са я.
— Но как са разбрали, че сте я намерили? — попита Джеймисън.
— Възможно е в къщата да е имало подслушвателни устройства или пък да са ни наблюдавали с помощта на апаратура с голям обсег на действие — обясни Милиган. — А може да са те претърсили за всеки случай и тогава да са я открили.
Декър се изправи още малко.
— Държах флашката в ръка, когато излязохме от къщата. Ако са ни наблюдавали, веднага са разбрали, че е у мен. Кога ще ме изпишат?
— Според лекарите вече си добре — отвърна Милиган, — но не бива да се преуморяваш през следващите няколко дни. Имаш огромна цицина на тила. Лицето ти е ожулено от удара в бронята. Но рентгеновите снимки и останалите изследвания, които ти направиха, показват незначителни травми.
— Лекуващият лекар заяви, че имаш много дебела глава — отбеляза с усмивка Джеймисън.
— Това ме кара да се чувствам много по-добре — отвърна сърдито Декър.
— Нищо ли не видя? — попита Богарт.
— Не. Някой ме нападна в гръб. Веднага ме повали на земята. Който и да беше, направи го бързо, силно, професионално.
— Добре че е прострелял само гумата, а не и теб — каза Богарт.
— Мина ми тази мисъл.
— Куршумът е изстрелян от снайперска пушка — добави Милиган. — Нямам представа от какво разстояние, но не видях никого, докато карах към шосето. Ако стрелецът е бил скрит в гората, изстрелът е невероятно труден. Дори откъм шосето гумата изглежда трудна мишена.
— Не чух никакъв изстрел — каза Декър.
— Най-вероятно е използвал куршуми с дозвукова скорост — обясни авторитетно Милиган. — При шума, който издаваше онази бричка, щеше да е истинско чудо да го чуеш. Предполагам, че стрелецът е бил на стотина метра от теб.
— Това означава, че е професионалист — отбеляза Джеймисън.
Богарт добави:
— Означава също така, че край къщата на Бъркшър е имало поне двама души. Стрелецът не би могъл да стигне толкова бързо до теб и да те удари по главата. Не и без да вдигне шум.
Декър стана от леглото, но се олюля и се хвана за металната рамка.
— Искам да се прибереш и да си починеш, Еймъс. И да стоиш на тъмно.
— Не мога да седя със скръстени ръце, Рос! Забрави ли какво каза Браун? Че това е по-лошо от Единайсети септември.
— Добре, след като нямаш усложнения, можеш да се върнеш на работа още утре. Днес обаче ще почиваш.
Декър се опита да протестира, но Джеймисън го хвана за ръката.
— Да вървим — каза тя с глас, който не търпеше възражения.
Час по-късно той лежеше на канапето в апартамента с чаша чай на масичката до него. Беше с тъмни очила.
Джеймисън го погледна и каза:
— Знам, че не си доволен от случилото се…
— Меко казано!
Тя седна на стола до него.
— Хей, имаме нужда от твоя голям мозък, затова трябва да се погрижиш за него.
— След като това е единственият мозък, с който разполагам, аз също искам да го запазя.
— Какво може да е имало на флашката?
— Не знам. Бъркшър с положила доста усилия, за да я скрие, а това означава, че съдържанието ѝ е било важно за нея.
— Ако Бъркшър е истинското ѝ име.
— Определено не е.
— Смяташ ли, че нещо в миналото ѝ с причина за случилото се?
— Ако не е, то съвпадението би било прекалено голямо.
— А ти не вярваш дори в малките съвпадения.
Декър взе чашата чай, отпи и каза:
— Тод провери номерата на онзи шевролет камаро.
— И? — попита напрегнато тя.
— Откраднат е от семейство, което живее в Удбридж.
— Сигурен ли си, че казват истината?
— Хората са на шейсет и няколко. Мъжът е пенсиониран лесничей, а жена му преподава в неделното училище. Купил си колата, за да си направи подарък по случай пенсионирането. Четири дни по-късно някой я откраднал пред дома му. Полицаите са я открили на паркинга зад мола в Анандейл. Според местните ченгета мъжът е бесен, но това е напълно обяснимо.