— Озовахме се в задънена улица значи. Имам предвид онези двама бандити.
— Не и ако Томас ни каже кои са. Защото ги познава, това е сигурно.
— Но нали заяви, че той няма намерение да го направи.
— Моментът не беше подходящ. Току-що го бяха халосали здравата. А аз го притиснах повече, отколкото трябва. Изскочих с пистолета, размахах значката. Може да е решил, че появата ми влошава нещата. Все едно да разбуня гнездо на оси. Може ти да извадиш повече късмет. Ако искаш да опиташ, разбира се.
Тя го изгледа въпросително.
— Да не би да подлагаш на изпитание желанието ми да помагам на наемателите?
— Не, проверявам способността ти да се справяш с няколко задачи едновременно. А и сама каза, че искаш да говориш с него.
Тя кимна и отново седна.
— Прав си. Как е главата ти? Ама честно.
— Удряли са ме много по-силно, Алекс, не се тревожи за мен. Богарт обаче е прав — лесно можеха да ме убият, но не го направиха.
— Какво означава това?
— Решили са да не прибягват до убийство.
— За разлика от Уолтър Дабни, който реши точно обратното.
— Иска ми се да знаех каква е причината.
— Имаме улики. Следваме нишката на…
— Уликите само ни заблуждават. А нишките непрекъснато се късат. Тази флашка можеше да ни разкрие много неща. Сега обаче никога няма да узнаем какво е имало на нея.
— Не ми е ясно как са разбрали, че двамата с Тод ще отидете там.
— Не мисля, че са ни проследили. Това са селски пътища, по тях няма много движение. Щяхме да забележим, ако имаше друг автомобил.
— Тогава как?
— Мисля, че вече са били там. Открили са скривалището на Бъркшър преди нас и са започнали да го наблюдават. Очевидно са го претърсили, но не са намерили нищо. После се появихме ние и свършихме тяхната работа. Трябваше само да вземат флашката от нас. Може да се каже, че им направихме голяма услуга.
— Това означава, че разполагат с доста хора и ресурси.
Декър кимна.
— Означава също така, че ще ни бъде трудно да ги проследим. Но ни подсказва, че Бъркшър е била замесена в нещо много сериозно.
— Нещо, свързано с миналото ѝ?
— Да.
— Възможно ли е тези да са я търсели?
— Не бих се учудил, ако са я издирвали от години. След убийството ѝ във всички медии се появи нейна снимка. И тогава са я познали.
— Но как са открили скривалището ѝ толкова бързо? Нали предположи, че са ви изпреварили?
— Добър въпрос, на който нямам отговор.
Помълчаха няколко минути и Декър погледна часовника си. Минаваше четири.
— Томас Амая ще се прибере скоро.
— Знам. Когато разбрах, че Дани рисува, купих скицник и моливи. Мога да използвам това като повод да ги посетя.
— Устройва ме.
— И ако Томас ми каже кои са онези типове?
— Тогава ще мислим какво да правим.
— Може да не проговори от страх, че ще му направят нещо… на него или на Дани.
— Той вече пострада. Освен това подозирам, че онези бяха обикновени биячи. Някои местни банди си падат по насилието.
— Но вече знаят, че и ти си тук, Декър.
— Рядко оставам незабелязан. Но след като разбраха, че работя за ФБР, едва ли ще ни направят нещо.
— Няма гаранция.
— Животът не дава гаранции за нищо.
Джеймисън извърна поглед.
— Ще поговоря с тях още тази вечер.
— Идвам с теб.
— Но сътресението ти…
— Дотогава ще има достатъчно време мозъкът ми да си почине.
— Мислех, че искаш аз да реша този въпрос.
— Ще те оставя ти да говориш. Но както сама каза, вече съм замесен в тази история. Ще се постарая да я доведа до край.
Тя се усмихна уморено.
— Хайде да те видим и теб как се справяш с няколко задачи едновременно.
— Да се надяваме, че и двамата ще се справим — отвърна Декър.
20
Томас Амая никак не се зарадва, когато Декър и Джеймисън позвъниха на вратата му.
— Да? — изрече напрегнато той, вперил поглед в тях. Беше застанал така, че да им попречи да влязат в апартамента.
— Господин Амая, срещали сме се вече. Аз съм Алекс Джеймисън, домоуправител на тази сграда.
Декър видя Дани да наднича зад баща си.
— Да? — изрече отново Амая, като продължаваше да блокира вратата.
— Разбрах, че вчера сутринта сте имали проблем с двама души на паркинга.
— Проблем? No entiendo — отвърна рязко той.