Харпър Браун гледаше право към Декър. Беше облечена с джинси, кожено яке и бяла блуза. Островърхи ботуши добавяха няколко сантиметра към ръста ѝ.
— Господин Декър, бих искала да поговоря с вас. — Тя удостои Джеймисън с бегъл поглед, преди да уточни: — Насаме.
— Мога да изчакам отвън — предложи Джеймисън, която определено не изглеждаше очарована от появата ѝ.
— Не е необходимо, госпожице Джеймисън. Мога да откарам приятеля ви у дома.
— Нямам нищо…
— Всичко е наред — каза Декър. — Вероятно няма да се наложи да съобщя адреса си на агент Браун, която несъмнено е проверила къде живея.
Браун отстъпи крачка назад и посочи вратата.
— Да тръгваме тогава. — Погледна Джеймисън и каза: — Не се тревожете. Ще се погрижа за вашия колега.
— Надявам се — отвърна мрачно Джеймисън.
21
Първите няколко минути в колата изминаха в тишина.
Браун погледна Декър и каза:
— Май не сте от най-приказливите.
— Вие казахте, че искате да говорите с мен. Аз чакам.
Тя се усмихна и впери поглед в пътя пред себе си.
Браун шофираше беемве седма серия, последен модел. Декър огледа интериора.
— Хубава кола. Вероятно струва колкото заплатата ми за две години.
— На лизинг е. Така финансовото бреме не е толкова тежко.
— Предполагам.
— Освен това повечето неща ми омръзват след няколко години.
— В такъв случай не бива да се омъжвате.
— Още ли работите по случая „Дабни-Бъркшър“?
— Интересувате се дали не сме го разрешили? Защото агенцията ви се забави толкова много.
Тя отби вдясно, паркира до бордюра и изключи двигателя. Обърна се към Декър.
— Една от задачите ми е да служа като офицер за връзка между АВР и ФБР.
— Останах с впечатлението, че подобна длъжност изисква нещо повече, а не обикновено отнемане на случая от братска агенция.
— Така ли смята агент Богарт?
— Нямам представа, споделям моето мнение.
— Въпросите, които се опитваме да решим, са доста деликатни. Налага се да подходим изключително внимателно.
— И смятате, че ние не сме в състояние да го направим?
— Говоря най-общо.
— В такъв случай позволете ми да говоря съвсем конкретно. АВР разполага ли със снайперисти, обучени да стрелят на големи разстояния?
Тя го изгледа озадачено.
— Очаквах какви ли не въпроси, но този ме изненадва. Защо, по дяволите, питате?
— Да кажем, че съм много любопитен. Е?
— Ние сме военизирана структура.
— Ще приема това за положителен отговор.
Браун го изгледа с любопитство и каза:
— Прочетох досието ти.
— Не знаех, че имам такова.
— В момента, в който станеш федерален служител, се сдобиваш с досие. Имаш интересно минало, особено в комбинация с хипертимезията и синестезията.
— Някой може да го намира за интересно, но не и аз.
— А ти как би го нарекъл?
— Различно. Болезнено различно.
Изражението на Браун поомекна.
— Знам за трагедията с твоето семейство. Много съжалявам. Никога не съм се омъжвала, нямам и деца, затова мога само да си представя колко мъчително е било за теб.
Декър погледна през прозореца.
— Това няма нищо общо с проблема, който ни интересува.
— Така е. Но не отговори на въпроса ми. Продължавате ли да работите по случая или не?
— Ами ако откажа да отговоря? Мисля, че имам пълно право да запазя мълчание.
— Ще приема това за „да“.
— Мислех, че АВР не може да нарежда на ФБР да спре някое разследване. Но явно греша.
— Не, не грешиш. Поне формално. Но можем да прибегнем до други канали, които да превърнат желанието ни в заповед.
— Говорим на различни езици. Какво означава това, по дяволите?
— Министърът на отбраната е член на правителството. Ще позвъни на някой, който ще окаже натиск върху директора на ФБР.
— Така ли стават нещата във Вашингтон?
— Горе-долу. Ти си от Охайо.
— Знам, че съм от там. Един от онези щати във вътрешността, над които хората от двата бряга само прелитат, но никога не посещават.
— И един от онези щати, в които хората изпитват огромно недоверие към федералното правителство.
— Не ги виня, при положение че такива като теб им въртят номера.
— Не мисли, че не искаме да открием истината, Декър. Напротив, много искаме.
— И за да го направите, трябва да отнемете случая от Бюрото, при положение че убийството е извършено буквално пред прага ни? Сама каза, че резултатът може да бъде по-опустошителен от Единайсети септември. Какво очакваш да направим? Да стоим със скръстени ръце в знак на любезност? Само за да ви угодим.