— Господин Амая, нещата няма да спрат дотук — каза Джеймисън. — Ще дойдат нови хора.
Амая извърна поглед, а синът му се вкопчи в него още по-здраво.
— Следващия път няма да пострадаш само ти — добави Декър. — Ще пострада и синът ти.
Разтрепераният Дани го погледна. Амая също завъртя глава, за да погледне Декър, който пристъпи напред и седна до него на канапето. То изскърца под тежестта му.
— Знаеш, че ще стане така, нали? Това е ахилесовата ти пета. В каквото и да си се забъркал, в крайна сметка те ще те ударят именно там. А ние не можем да стоим тук непрекъснато, за да пазим Дани. Какво ще направиш? Ще чакаш да дойдат и да го отвлекат?
Амая стана рязко и захвърли бирата и плика с лед в другия край на стаята. Дани отскочи назад, но Декър не откъсна поглед от баща му.
— Вън от… mia casa. Ahora! — извика Томас Амая.
Декър продължи да се взира в него още няколко секунди, след което стана, погледна момчето и каза:
— Видиш ли нещо подозрително, обади ни се. — Подаде му визитка с мобилния си телефон. — Но преди това звънни на деветстотин и единайсет. — Погледна отново към Амая, който стоеше прав и дишаше тежко със свити юмруци. — Надявам се, че знаеш какво правиш. Защото имаш само един син.
23
На следващата сутрин Декър седеше на стълбите пред входа, пъхнал пистолет в кобура. Изпрати с поглед Дани и баща му, които потеглиха от паркинга. После се върна в апартамента си, преоблече се в спортен екип и слезе да потича.
Маршрутът му го отведе до крайбрежната улица, над която се рееха чайки, а течението носеше боклуци, събрани по бреговете на реката и нейните притоци. Декър бе плувнал в пот и започваше да диша все по-тежко. Не беше в състояние да продължи. Имаше чувството, че лучените кръгчета и пържените картофи са заседнали в гърлото му.
Спря за две минути, за да се охлади и да позволи на кръвното налягане и дишането да се нормализират постепенно. Разтегна уморените си мускули и продължи с по-бавно темпо. Слънцето бе изгряло, от къщите наоколо излизаха хора, качваха се в колите си или тръгваха пеша по улиците.
Той бе забравил за момент историята с Амая и бе насочил вниманието си към случая „Дабни-Бъркшър“. Седна на една пейка, зарея поглед над реката и затвори очи.
Въпросите бяха прекалено много и — поне засега — оставаха без отговор.
Харпър Браун ги бе уведомила, че Дабни е продавал секретна информация, за да покрие дълговете си от хазарт. Което можеше да е истина, но можеше и да не е.
От АВР обаче не им бяха казали защо Дабни е убил Бъркшър.
Животът на тази жена бе пълен със загадки, твърде много бели петна, твърде много неясноти и противоречия. Случайна жертва на убийство с подобна биография? Между Дабни и Бъркшър трябваше да има някаква връзка. Причината да я убие несъмнено се криеше в миналото ѝ. В такъв случай Дабни също бе свързан с това минало. Трябваше само да разкрият тайната на Бъркшър.
Декър се изправи, уморените му крака потрепериха леко. Върна се бързо в апартамента и откри Джеймисън седнала до кухненската маса с чаша кафе в ръка и зареяла поглед през прозореца. Декър взе бутилка вода от хладилника и седна срещу нея.
— Добре ли потича? — попита тя, без да го погледне.
— Всяко тичане, което не завършва със сърдечен пристъп, е добро за мен.
Тя се усмихна едва-едва.
— За какво си мислиш? — попита Декър.
— Не очаквам да ме разбереш.
— Благодаря за доверието.
— Винаги подхождам с доверие към теб — каза Джеймисън.
Той я изгледа изпитателно и отбеляза:
— Това означава, че си разочарована от резултата, така ли?
Тя сви рамене.
— Знам, че просто си такъв. Не можеш да…
Гласът ѝ заглъхна.
— Не мога да забравя нищо?
— Ако така предпочиташ да го опишеш.
Декър се облегна на стола и завъртя бутилката в ръцете си.
— Снощи си спомних нещо, което бях забравил.
— Мислех, че никога нищо не забравяш.
— Аз не съм компютър, Алекс!
Настъпи продължително мълчание, преди тя да каже:
— Знам, че не си. Извинявай, не исках да прозвучи така.
Декър разтри слепоочията си.
— Какво си спомни? — настоя тя.
— Че дъщеря ми обичаше оранжеви близалки.
Думите му я изненадаха.
— Мислех, че е нещо, свързано със случая.
Той впери поглед в нея.
— Аз не съм компютър и не мисля само за случаите, които разследваме, Алекс!
Джеймисън се смути от думите му, въздъхна и каза:
— Не преставам да ръся сол в раната, нали? Съжалявам, Еймъс — извини се искрено тя. — Аз също обичах близалки като малка. Разкажи ми за Моли.