— Каква?
— Уолтър Дабни се е нуждаел от огромна сума пари. Нещо повече, трябвало е да я събере много бързо. Няма да навлизам в подробности около причината. Важното е, че е откраднал секретна информация от проект, върху който е работил, и я е продал на врагове на страната ни.
Томпсън се надигна бавно с широко отворени очи.
— Глупости!
— Агенцията за военно разузнаване работи по случая. Свържете се с тях, ако не ми вярвате.
Томпсън се олюля и опря ръка в стената, за да възстанови равновесието си.
— АВР?
Декър кимна.
— Каква информация?
— Секретна.
— Незабавно ще разпоредя вътрешна проверка.
— Не мислите ли, че е малко късно за това?
— Тази история може да ни съсипе — простена Томпсън.
— Колкото по-бързо разрешим случая, толкова по-добре за вас — изтъкна Джеймисън.
— Ще трябва да го обсъдя с някои хора.
— Добре, но ако откажете да сътрудничите, лесно ще извадим заповед за обиск — каза Декър.
— Не съм отказала да сътруднича — побърза да го увери Томпсън. — Просто трябва да се консултирам с останалите съдружници и с юристите. Не мога ли да направя поне това?
— Разбира се. А ние ще почакаме тук.
Томпсън го изгледа смразяващо, но Декър не трепна.
— В такъв случай, моля да ме извините — заяви студено тя и взе телефона си.
Излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.
— Смяташ ли, че крие нещо? — попита Джеймисън.
Декър сви рамене.
— Мисля, че просто е ядосана, тъй като тази история ще бръкне дълбоко в портфейла ѝ.
— Разумно ли беше да ѝ казваш за откраднатата информация?
— До момента не сме постигнали нищо. Това започва да ми омръзва. Трябва да ускорим разследването. Освен това не споменах каква точно информация е открадната, защото агент Браун така и не ми каза.
Томпсън се върна половин час по-късно с флашка, която връчи на Декър.
— Много ви моля да се отнесете към тези данни с изключителна конфиденциалност.
— Разбираме колко е важно това — отвърна Джеймисън. — Можете да разчитате на нас.
Томпсън не откъсваше поглед от Декър.
— Не се съмнявам за вас. Имах предвид него.
Декър стана и напусна стаята.
Томпсън погледна Джеймисън и попита:
— Как понасяте този човек?
— Справя се отлично с работата си — опита се да го защити тя.
— Би трябвало, нали? — изсумтя Томпсън. — Иначе защо да го търпите?
Джеймисън забърза след Декър, който вече крачеше към изхода. Настигна го по средата на коридора и отбеляза:
— Вероятно флашката съдържа доста информация, която ще трябва да прегледаме.
— Вероятно.
— Ей, може да вечеряме с Мелвин днес. Да отидем на ресторант.
Той не отговори.
— Декър, казах, че…
— Чух те, Алекс. Звучи добре.
— Чудесно. Какво ще кажеш за „Котън“? В седем и половина. Намира се на Четиринайсета улица. Ще направя резервация.
— Окей.
Тя се поколеба.
— Сигурна съм, че се радваш на Мелвин.
— Така е.
— Имам предвид, че той е най-добрият ти приятел.
— Вярно е.
Джеймисън пъхна ръце в джобовете и се отдалечи с мрачно изражение.
32
Декър и Джеймисън принтираха служебните досиета от флашката и прекараха следобеда в четене. Богарт и Милиган се присъединиха към тях.
— Имат доста клиенти, големи и малки — отбеляза Милиган.
— Повечето от тях работят с Дабни от десетилетия — добави Богарт, — а това означава, че трудно ще отсеем зърното от плявата.
— Може да е някой от партньорите му — предположи Джеймисън, докато прелистваше страниците. — Много от тях работят с него още от основаването на компанията. Казал е на дъщеря си, че човек си мисли, че познава някого, а после се оказва, че не е така. Това може да се отнася не само за клиент, но и за колега, с когото се е виждал всеки ден.
Декър не отговори. Продължи да чете досиетата и да запечатва в паметта си информацията.
— Ще отнеме месеци, може би дори година да разговаряме с всички тези хора — заяви Богарт. — А дотогава откраднатата информация ще се е обърнала против нас.
Декър продължаваше да мълчи. Чуваше всяка дума, но вниманието му бе насочено към досиетата. Богарт беше прав. Трябваше да съкратят списъка по някакъв начин. Да не говорим, че името можеше изобщо да не фигурира в тези страници. Нищо чудно Дабни да бе имал предвид човек, който не е свързан с бизнеса му. Милиган остави поредното досие, облегна се назад и каза:
— Да се надяваме, че целият този труд няма да отиде на вятъра.
Декър го погледна, изправи се рязко и напусна стаята. В първия момент останалите не забелязаха отсъствието му.