Браун изглеждаше заинтригувана.
— Защо?
— Ако са шантажирали Дабни и така са го принудили да убие Бъркшър, това може да са същите хора, на които е продал секретните данни, или най-малкото хора, които са научили за това и са използвали информацията, за да го изнудват. Ако предположението ми се окаже вярно, те са част от мащабна шпионска мрежа и представляват заплаха за националната сигурност. А това е точно по твоята част.
Не размениха нито дума повече в продължение на няколко минути. Когато храната им пристигна, Декър впери поглед в двойния бургер, гарниран с дебели парчета бекон, лучени кръгчета и пържено яйце най-отгоре. Бургерът вървеше с огромна купчина пържени картофи.
Той отмести поглед от чинията към Браун.
— И ти ще изядеш всичко това? Чакай малко, колко тежиш? Петдесет и пет килограма? Имаш вид на човек, който не поема и грам мазнина.
Браун взе един пържен картоф, отхапа половината и отвърна:
— Добри гени, страхотен метаболизъм и малко фитнес от време на време.
— Да бе, малко!
Започнаха да се хранят. Браун изсипа кетчуп в една чинийка по средата на масата и каза:
— Да допуснем, че си прав… чисто хипотетично, разбира се. Как ще подходиш към разрешаването на загадката?
— Ще продължа да следвам двете линии в разследването и да търся информация. Може да извадим късмет и да се срещнем по средата.
Браун отхапа от бургера си, а Декър лапна лучено кръгче.
— Доста търсене ще падне около Дабни. Там потенциалните заподозрени са цял куп. Човекът е имал дълга кариера в този бизнес.
— Един от хората в екипа ни предположи, че имаме работа със схема от типа на „Непознати във влака“. Трета страна, която има зъб на Бъркшър, принуждава Дабни да я ликвидира, в замяна, на което обещава да не го разобличи. Възможно е между Дабни и Бъркшър да не е имало никаква връзка.
— Дабни очевидно не е знаел, че е привлякъл вниманието ни — отвърна замислено Браун. — В противен случай щеше да разбере, че всичко е приключило.
— Ако го беше разбрал, може би нямаше да се нагърби с убийството на Бъркшър.
— А може и да грешите и между Дабни и Бъркшър да има връзка. Просто вие да не сте я открили.
— Напълно е възможно — отвърна Декър. — Все отнякъде трябва да започнем. Ако между тях има връзка, ще я открием, когато проверим миналото им, особено нейното.
— Но в момента не разполагате с нито една следа — изтъкна тя.
— Имаме клоун — отвърна Декър.
Браун, която бе надигнала бутилката бира, едва не се задави.
— Моля?
Декър ѝ разказа за предположението си клоунът да е подал сигнал на Дабни.
— Да приключваме тук и да отидем някъде, където можем да поговорим на спокойствие — каза тя.
— Къде например?
— У дома.
След като изядоха бургерите си и Харпър плати сметката, тя откара Декър до улица със стари къщи, които бяха реновирани наскоро и вероятно много скъпи. От Капитолия ги деляха само няколко преки. Браун спря на едно свободно място за паркиране и изключи двигателя.
Декър погледна през прозореца и отбеляза:
— Хубав квартал.
— Наистина.
Тя излезе от колата и го поведе към входа на триетажна къща с фасада от боядисани в бяло тухли и допълнително крило, облицовано с камък. Вратата бе от масивно дърво и ако се съдеше по вида ѝ, на повече от сто години. В малкия преден двор, опасан с еднометрова ограда от ковано желязо, светеше газов фенер. Браун отвори вратата и изключи алармата. Декър я последва вътре.
Интериорът излъчваше уют и топлина, мебелите бяха подбрани с вкус, килимите бяха дебели и меки, с ненатрапчиви цветове и мотиви. Стените бяха тухлени на едни места, каменни на други, покрити с дебел слой гипс на трети. На някои от тях имаше маслени картини.
Браун въведе Декър в малка трапезария до кухнята, която бе обзаведена с модерни уреди, гранитни плотове, голяма печка и бюфети, които сякаш бяха пренесени от някоя вила в Тоскана. Тя си наля скоч от малък бар, долепен до стената, и го попита дали иска и той.
— Не си падам по скоча — отвърна Декър.
Браун се настани в голямо кожено кресло срещу него. Взе дистанционното, натисна едно копче и в каменната камина лумна огън. После свали кобура си и остави пистолета на масичката. Събу обувките си, сви крака под себе си и обви длани около чашата.
— Сигурно се чудиш как един федерален агент може да си позволи такава голяма къща — каза тя. — Както и беемве.
— И през ум не ми е минало.
— Чувал ли си някога за „Хюлет-Пакард“? — усмихна се тя.
— Чувал съм. Не само аз, а поне още няколко милиарда души.