— Обещавам винаги да отговарям на обажданията ти. Не го ли направя, най-вероятно наистина ще трябва да звъниш на деветстотин и единайсет.
Джеймисън се усмихна неохотно, стисна ръката му и стана, за да приготви кафе.
— Обадих се снощи на Мелвин да му кажа, че си добре.
Декър трепна, защото така и не му бе хрумнало да направи подобно нещо.
Какво ми има, по дяволите?
— Благодаря.
— Може ли да вечеряме заедно днес? — попита предпазливо тя.
— Да, добре.
— Не бързай да приемаш. После да не съжаляваш.
Джеймисън донесе две чаши кафе и постави едната пред Декър, преди да седне срещу него.
— А сега да поговорим за твоята теория.
Той ѝ изложи най-подробно догадките си. Тя остана впечатлена.
— Информаторка, разкрила злоупотреби? Това би обяснило много неща.
— Проблемът е да открием наистина ли е била такава. Хората с променена самоличност са твърде много.
— Едва ли е толкова трудно. Можем да разпратим снимката ѝ. Все някой ще я познае.
— Работата е там, че снимката ѝ беше навсякъде. Всички медии я показаха след убийството, но никой не се обади, за да каже, че я познава.
Джеймисън отпи от кафето си. Изглеждаше объркана.
— Така е. Чудя се защо никой не се обади.
— Очевидно е променила името си. Но може да е променила и външния си вид.
— Пластична операция ли имаш предвид?
— Има много начини да се преобразиш, без да лягаш под ножа. Може да е отслабнала, да е сменила прическата си, да си е сложила очила, да е използвала контактни лещи, за да промени цвета на очите си… Все дребни неща, но когато са няколко, ефектът е значителен.
— Да попитаме съдебната лекарка дали Бъркшър си е правила пластична операция. Аутопсията би трябвало да го покаже.
— Снощи ѝ пратих имейл. Явно е ранобудна, защото преди половин час ми върна отговор. Няма следи от пластична хирургия.
— Като стана дума за ранобудни хора, не мислиш ли, че трябва да подремнеш малко?
— Не съм уморен.
— Добре, но рано или късно ще трябва да поспиш, в противен случай просто няма да издържиш на напрежението и умората. Искаш ли закуска?
— Сам ще си приготвя нещо.
— Добре. Отивам да взема душ.
Когато Джеймисън излезе от кухнята, мислите на Декър се върнаха към Бъркшър. И по-точно, към онази стара къща в гората. Знаеше, че на флашката е имало безценна информация, истинско съкровище. Благодарение на нея биха могли да разкрият миналото на тази жена и да получат отговор на много въпроси. Но някой ги бе проследил, беше го нападнал и му я бе отнел. Някой го бе наблюдавал. Или бе наблюдавал къщата.
Чу звънене и извърна глава. Беше телефонът на Джеймисън. Не познаваше номера и тъй като на дисплея не бе изписано име, който и да звънеше, не беше сред познатите на Джеймисън.
Водата в банята продължаваше да тече. Декър можеше да остави телефона да звъни, докато се включи гласова поща, но реши да вдигне.
— Ало?
— Обажда се Нанси Билингс. Търся Алекс Джеймисън или Еймъс Декър от ФБР.
— Говорите с Декър.
— О, здравейте. Аз съм учителка в гимназията, в която преподаваше Ан Бъркшър. Разбрах, че може би имате въпроси към мен. Извинявам се, че звъня толкова рано, но скоро трябва да тръгвам за работа.
— Не, това не е проблем. Може ли да се видим след часовете?
— Да. Трябва да се прибера у дома, за да разходя кучето, но близо до нас има „Старбъкс“.
Декър позвъни на Богарт и му предаде снощния си разговор с агент Браун. После му разказа и за обаждането на Билингс и за срещата, която си бяха уговорили.
— Ще проверя версията, че Бъркшър е разобличила злоупотреби с федерални средства. Знам, че това е в сферата на Браун, но аз също имам контакти — каза Богарт. — Освен това ФБР разследва множество подобни случаи, а през годините Министерството на правосъдието е повдигнало куп обвинения по такива дела.
Декър затвори и прибра своя телефон в джоба си. Отиде в банята, наплиска лицето си и изми зъбите си. Излезе от апартамента заедно с Джеймисън, която уви шал около врата си.
— Закуси ли? — попита тя.
— Не, разсеях се нещо.
— О, паметта ти продължава да си прави шеги с теб — отвърна сухо тя. — Няма проблем. Ще вземем нещо по пътя.
— Обади се Нанси Билингс. Работила е с Бъркшър в училището. Уговорих среща след часовете.
— Да се надяваме, че ще ни каже нещо полезно.
Когато отвориха входната врата на сградата, завариха Харпър Браун да чака отвън. Беше облечена с джинси, черно поло и кафяво кожено яке. Държеше книжна торба.
— Гевречета. И кафе в колата. — Погледна Джеймисън и добави: — За теб не съм взела.