— Тъкмо се канехме да проверим една следа — обясни Декър.
Браун го погледна и каза:
— Отиваме в щаба на АВР, за да прегледаме всички случаи на злоупотреби с федерални средства и информаторите по тях. Идваш ли? Няма да имаш втори шанс.
— Може ли и Алекс да дойде с нас?
Браун поклати глава.
— Едва уредих твоето разрешително. Не можем да водим трети човек.
Джеймисън се подразни от думите ѝ, но отвърна:
— Добре, Еймъс, ще уведомя Богарт, щом стигна в офиса.
— Ще ви разкажа всичко, когато приключа в АВР.
— Само каквото имат право да чуят — уточни Браун, без да откъсва поглед от Джеймисън, която отвърна на погледа ѝ и каза:
— Можете да разчитате, че ще постъпя по същия начин и ще ви предам само онова, което вие имате право да чуете.
Декър и Браун потеглиха, а Джеймисън остана сама на паркинга. Тръсна глава в опит да проясни мислите си и промърмори на себе си:
— Може би ще е най-добре да се върна към журналистиката.
35
Щабът на АВР заемаше огромна сграда, разположена на територията на военната база „Анакостия-Болинг“. Базата се намираше на брега на река Потомак — там, където в нея се вливаше доста по-късата Анакостия, виеща се от североизток. На отсрещния бряг беше националното летище „Роналд Рейгън“.
На входа Декър получи посетителски пропуск и премина през стандартната проверка на охраната. На една от стените във фоайето бе изобразена емблемата на агенцията: горящ златен факел на черен фон и земното кълбо, заобиколено от две червени елипси като орбити на електрони.
Браун посочи емблемата и каза:
— Златният факел и пламъците символизират знанието, а черното олицетворява неизвестното.
— А червените орбити? — попита Декър.
— Научните аспекти на познанието.
— Нима толкова много залагате на научния подход? При положение че работите с хора?
— Повече, отколкото предполагаш.
Минаха покрай стена с изписани върху нея имена. Декър спря и впери поглед в тях. Браун, която го бе подминала, се върна и застана до него.
— Наричаме я Стената на факлоносците — каза тя. — Хората, чиито имена са увековечени върху нея, са удостоени с тази висока чест заради вярната си служба на АВР и страната. Имаме и Мемориална стена в двора, на която са изписани имената на седем наши колеги, загинали в Пентагона на Единайсети септември.
Декър посочи едно от имената.
— Полковник Рекс Браун. Някаква връзка?
— Баща ми — отвърна тя и продължи напред.
Декър я последва.
— Смяташ ли, че някой ден и твоето име ще се появи на Стената на факлоносците? — попита я той.
— Предпочитам нея пред Мемориалната.
— Какво е направил баща ти, за да заслужи място там?
— Секретно е.
Браун отвори една врата и покани Декър да влезе. Той прекрачи прага и огледа трите стени, заети от компютърни екрани. Всичките бяха включени, но показваха картини без звук. Браун затвори вратата след себе си.
— Разполагаме с наблюдателни центрове, които работят денонощно и следят всичко по-важно, което се случва по света. Това е само малка част от информацията, свързана с някои операции.
— Впечатляващо — отвърна Декър и седна на един стол до заседателната маса. — Как ще ни помогне?
Вратата се отвори отново и в стаята влезе мъж в камуфлажна бойна униформа. Беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене, масивни ръце и бедра и късо подстригана прошарена коса. Гледаше мрачно.
— Агент Браун — поздрави рязко той.
— Полковник Картър — отвърна любезно тя. — Това е Еймъс Декър от ФБР.
— Много необичайно. Не можах да повярвам, когато получих имейла. Този човек няма разрешително за достъп до секретна информация от Бюрото, да не говорим, че не е минал през нашите проверки…
— Случаят, по който работим, също е необичаен — каза Браун. — Смятаме, че Декър може да изиграе ключова роля в разрешаването му.
— Това е професионалното ти погребение.
— Просто работя по случая — не му остана длъжна Браун. — Използвам всяка възможност, за да стигна до истината. А Декър е отличен агент.
За пръв път Картър погледна към Декър, който бе облечен със същите дрехи като предишния ден: измачкани джинси, суичър с лекета и безформено яке. Косата му стърчеше във всички посоки. Не се беше бръснал скоро.
Картър погледна изумено Браун.
— Какво е това, по дяволите? Да не би да работи под прикритие?
Декър се размърда на стола си и отговори:
— Не, но си измих зъбите специално за тази среща.