— А Ан Бъркшър?
Мъжът поклати глава.
— Не. Изобщо не я помня. Но, човече, не забравяй, че оттук всеки ден минават много хора. Лицата им започват да се сливат…
— Разбирам — отвърна Декър. — Спомняш ли да си видял клоун онази сутрин? Застанал някъде между твоя пост и кафенето, в което е бил Дабни?
— Чакай малко.
Камион с надпис „Агенция за управление на федералната администрация“ зави към входа на подземния гараж и охранителят отиде при шофьора.
Декър видя как шофьорът показва документ за самоличност и някакви формуляри, след което охранителят вади радиостанцията и разменя няколко думи със свой колега в сградата. След броени секунди се появи друг охранител, придружен от специално обучено куче за откриване на експлозиви. Трети охранител използва огледало, монтирано на дълга дръжка, за да огледа камиона отдолу. Познатият на Декър се върна при него.
— Да — кимна той, — видях клоуна. Мина ми през ума, че е малко рано за Хелоуин.
— Видя ли случайно накъде тръгва?
— Не, оглеждах района. Задачата ми е да внимавам за хора, които проявяват прекалено голям интерес към Хувър Билдинг.
— Това проблем ли е? — попита Джеймисън.
— Пълно е с всякакви откачалки. Повечето са безвредни, но и само един е достатъчен. Имали сме си проблеми в миналото.
Декър се огледа.
— Разполагате ли с външни охранителни камери?
Охранителят пристъпи към него и зашепна:
— Това е една от малките ни мръсни тайни. Имахме камери. Искам да кажа, че те още са по местата си, можеш да ги видиш, но повечето не работят. Една от причините да искаме да напуснем това място. Тази сграда се разпада неудържимо.
— Ясно, благодаря — отвърна Декър.
Продължиха по улицата и стигнаха мястото, където Дабни бе застрелял Бъркшър. Декър спря и погледна паважа.
— Виждаш ли синьо? — попита Джеймисън.
Той кимна разсеяно, вдигна глава и се огледа.
— Ако Дабни и Бъркшър са работели заедно, защо са се срещнали тук? Дабни е имал уговорена среща в Бюрото. Друг на негово място би искал съучастникът му в тази шпионска история да се намира колкото се може по-далече в този момент.
Думите му сепнаха Джеймисън.
— Нямам отговор на този въпрос — призна тя, когато двамата продължиха по улицата.
— Не мисля, че Дабни и Бъркшър са се познавали. Забрави факта, че Дабни очевидно е чакал сигнала на клоуна, който да го предупреди, че Бъркшър идва. Това не означава непременно, че Дабни не е знаел как изглежда Бъркшър. Може някой да му е показал нейна снимка, макар да не я открихме у него.
— Може някой само да му е показал снимката и той да е запомнил чертите ѝ.
— Така е. Клоунът е дал сигнал в момента, в който Дабни е трябвало да тръгне, за да пресрещне Бъркшър. Но когато ги видях онази сутрин, не останах с впечатление, че се познават.
— И тогава той я застреля?
— И тогава той я застреля — отвърна Декър.
— Имам чувството, че направим ли стъпка напред по този случай, веднага след това правим две назад.
— Така се получава при всички случаи — отбеляза Декър.
— Но ние ще разрешим този, нали?
Той не отговори.
45
Когато се прибраха вечерта, завариха Мелвин Марс да ги чака отвън.
— Защо не се качи? — попита Джеймисън. — Имаш ключ, знаеш кода на алармата…
— Това е вашето жилище, а не моето — отвърна той с усмивка. — Не искам да се натрапвам.
— Още не сме вечеряли. Може да излезем.
— Звучи чудесно.
Тримата се обърнаха и видяха Харпър Браун, току-що слязла от колата си, да крачи към тях.
— И аз ви чаках да се върнете — каза тя, после се обърна към Мелвин и добави: — Не знаех, че и вие правите същото.
— Мелвин Марс, това е агент Харпър Браун от АВР.
Браун изглеждаше заинтригувана.
— Мелвин Марс? Бившият футболист?
Мелвин се усмихна.
— Повечето хора не биха ме описали така. Обикновено започват с: „Мелвин Марс? Онзи от отделението на смъртниците в Тексас ли?“.
— Откъдето Декър ви е измъкнал — отбеляза Браун.
— Всички го измъкнахме — поправи я Декър. — Всички имаме принос. Включително самият Мелвин. Беше с нас до самия край, когато едва не загинахме. Освен това той вече ми се реваншира, като ми спаси живота.
— Впечатляващо — каза Браун. — Четох, че сте получили доста щедра компенсация от федералното правителство.
— Напълно заслужена — заяви Джеймисън. — В интерес на истината, никакви пари не могат да компенсират загубата на двайсет години от живота му.
— Не го оспорвам. Да отидем на вечеря. Така ще опозная по-добре вашия приятел.