Браун погледна Марс и попита:
— С какво се занимаваш сега?
— Тренирам един гимназиален футболен отбор. И се опитвам да подредя живота си.
— Между вас има нещо общо — отбеляза Декър.
— Какво е то? — попита Мелвин.
— И двамата сте богати.
Когато Марс погледна Браун, тя отвърна:
— Заслугата не е моя. Наследих всичките си пари. Чиста проба късмет.
— Това е чудесно! — промърмори Джеймисън под нос.
— Аз не се смятам за богат — каза Марс. — Може би щях, ако бях заслужил парите си на игрището.
— Ти си ги заслужил, Мелвин — каза Декър. — С двайсет години от живота си.
След като приключиха с вечерята и напуснаха ресторанта, Браун и Марс тръгнаха отпред, увлечени в разговор, а Джеймисън и Декър ги следваха на три-четири метра.
— Браун се оказа със завидно потекло — отбеляза Джеймисън.
— Но не лежи на чужди лаври и не прекарва времето си по приеми, галавечери и прочие глупости. Облякла е униформа и се бори в името на добра кауза.
— Тя е просто съвършена.
Декър я изгледа.
— Пак започваш да ревнуваш, Алекс. Не ти отива.
— Да, знам — въздъхна тя. — Но в тази жена има нещо, което ме вбесява само като я погледна. Случвало ли ти се е някога?
— Да, когато бях в пети клас, учителката ме дразнеше, но го преодолях.
Отпред Марс каза нещо и Браун се засмя, побутна го закачливо и за миг го хвана под ръка.
Джеймисън мигом погледна Декър.
— Какво беше това?
— Кое? — попита Декър, който бе потънал в собствените си мисли и не следеше с поглед Мелвин и Браун.
— Нищо! — смотолеви тя.
46
След като се разделиха с Марс и Браун, които потеглиха с колите си, Декър и Джеймисън се прибраха в апартамента.
— Не стигнахме до никъде — каза Джеймисън. — Тя очевидно не иска да сподели нищо с нас. — Когато Декър не отговори, продължи уморено: — Знаеш ли, когато човек разговаря с някого, очаква от него някаква реакция.
Метна палтото си на закачалката до вратата и щом се обърна, замръзна на място. Пред нея стоеше мъж с черна маска, която плътно покриваше лицето му. В ръката си държеше пистолет, насочен към гърдите на Декър.
— Май имаме посетител — каза Декър.
Мъжът посочи с пистолета си нагоре и двамата вдигнаха ръце. Той подхвърли на Джеймисън чифт белезници, тя посегна и ги улови. Нападателят им посочи Декър.
— Иска да ме закопчаеш с тях.
— Това ми е ясно. Кой си ти?
Вместо отговор мъжът запъна петлето на ударника.
— Просто го направи, Алекс. И не задавай повече въпроси.
Тя закопча ръцете на Декър зад гърба му.
Мъжът дойде и провери белезниците, след което побутна и двамата към вратата.
— Къде отиваме? — попита Джеймисън.
Вместо отговор той заби лакът в бъбрека на Декър, който се блъсна в стената и се свлече по нея с разкривено от болка лице. Похитителят го удари с пистолета по главата.
— Добре, добре! Край с въпросите! — извика Джеймисън и се опита да помогне на Декър, но онзи я дръпна назад.
Декър успя да се изправи най-после. Тръгна бавно към вратата, приведен на една страна. Мъжът я отвори и всички излязоха навън.
— Срещнем ли някого по стълбите, да не сте гъкнали — изсъска той. — Само някой от вас да се покашля и ще ви застрелям. Ясно?
— Ясно, ясно — побърза да го увери Джеймисън.
Слязоха по стълбите, мъжът отвори входната врата и ги побутна към черен седан.
— Сядай зад волана! — нареди той на Джеймисън.
Декър седна до нея, а похитителят им се настани на задната седалка и насочи пистолета си към него. Даде на Джеймисън ключа от колата и си сложи колана.
— Карай. Ще ти кажа къде отиваме.
Тя потегли. Мъжът я упътваше и Джеймисън завиваше ту по една, ту по друга улица.
— Наляво! — нареди той.
Така се озоваха в улица без изход.
Декър надникна през прозореца. Районът изглеждаше занемарен, а сградите от двете им страни бяха опожарени и изоставени.
— Навън! — нареди на Джеймисън похитителят. — Отвори му вратата!
Тя се подчини и помогна на Декър да излезе. Мъжът посочи наляво с пистолета си.
— Влизайте вътре! През онази врата.
Декър се наведе, за да не удари главата си в ниската рамка на вратата. Помещението бе тъмно и студено.
— Нищо не се вижда — извика Джеймисън, докато пристъпваше бавно с протегнати напред ръце.
Появи се светлина. Мъжът държеше фенерче в лявата си ръка.
— Слезте по стълбите, ей там.
Декър се обърна и каза:
— Виж какво, това е между мен и теб. Тя няма нищо общо. Пусни я и обещавам да не ти създавам проблеми.