Мъжът поклати глава и насочи дулото на пистолета си към лицето му.
— Слезте по стълбите! — повтори той.
Помещението долу бе осеяно с всевъзможни боклуци — кутийки от бира, използвани презервативи, животински изпражнения. Джеймисън усети, че ѝ призлява, но запристъпва напред, докато една стена не блокира пътя ѝ. Обърна се да погледне зад себе си.
Декър застана пред нея и огромното му тяло я скри от похитителя, който ги освети с фенерчето си. Декър посочи с очи към кръста ѝ и я погледна въпросително. Тя кимна бавно.
— Обърни се! — викна мъжът. — И се отдалечи от нея.
Декър изпълни заповедта и направи крачка встрани към стълбите.
Мъжът остави фенерчето върху купчина кашони, така че лъчът му да осветява част от помещението. Едва тогава свали качулката от главата си.
Беше Луис Алварес, техническият ръководител на обекта, на който бе работил Томас Амая.
— Чудехме се къде сте се скрили, сеньор Алварес — каза Декър. — Как е животът на беглеца?
Лицето на Алварес не трепна.
— Нали не очакваше да ти се размине? — каза ехидно той.
— Искате да добавите убийството на двама федерални агенти към дългия си списък с престъпления, така ли? — попита Декър.
— С най-голямо удоволствие.
— ФБР ще пристигне всеки момент.
— Глупости!
— Видях, че вратата на апартамента ни е насилвана, още когато влизах. Набрах предварително запаметен номер в телефона. Специален агент Богарт чу всяка наша дума. А чипът в телефона ми ще ги доведе право тук. Прецакан си, Алварес.
— Лъжеш!
— Вземи телефона ми и се увери сам. Беше включен през цялото време.
Алварес погледна уплашено към Джеймисън.
— Извади телефона му и ми го донеси! Действай!
— Губиш ценно време, Луис — продължи Декър. — Обзалагам се, че Бюрото ще предпочете да те гръмне, вместо да хаби парите на данъкоплатците и да те изправи пред съда.
— Донеси ми телефона! — изкрещя Алварес.
Джеймисън извади телефона от джоба на Декър, който ѝ прошепна нещо. Тя се обърна, вдигна телефона и каза:
— Ето ти го, мръснико!
После го подхвърли към Алварес. Когато той протегна ръка да го хване, Декър изрева и хукна към стълбите. Алварес насочи пистолета си към него.
Прозвуча изстрел.
Декър се спъна и падна.
Алварес погледна Джеймисън. От дулото на пистолета в ръката ѝ се издигаше струйка дим. После той сведе очи към кръвта, бликнала от дупката в гърдите му.
— Ти… кучка такава! — изкрещя той и завъртя пистолета си към нея.
Джеймисън направи крачка назад, спъна се и падна.
В следващата секунда мощен удар вдигна Алварес във въздуха. Дребното му тяло прелетя през помещението и се заби в отсрещната стена. Плъзна се по нея и се свлече на пода в мига, в който Декър връхлетя върху него.
— Ти… м-м-мръсно… ко… — изломоти Алварес и умря, преди да довърши.
47
Богарт седеше до Джеймисън в апартамента, който тя и Декър деляха. Беше сложил ръка на рамото ѝ.
— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо?
От затворените ѝ очи се стичаха сълзи. Тя кимна бавно.
Богарт погледна към Декър, който седеше на кухненската маса, притиснал пликче с лед към подутата си скула.
— Добре ли си?
— Не се оплаквам. Алекс спаси живота и на двама ни.
— Никога не е убивала човек — каза тихо Милиган, който седеше до него. — Не се свиква лесно с тази мисъл.
— Ще се съвземе — промърмори Декър. — Тя е желязно момиче.
— Ще поставим охрана отвън, в случай че Алварес има приятели. Сигурни ли сте, че ще се оправите?
— Аз поемам нещата оттук нататък — кимна Декър.
Когато Богарт и Милиган си тръгнаха, той се надигна от стола си, прекоси стаята и седна до Джеймисън.
— Съжалявам за случилото се, Алекс — започна той.
Тя избърса нос с ръкава си и се изправи.
— Ако не ми беше казал какво да правя, и двамата щяхме да сме мъртви.
— Ако не беше направила това… което направи, пак щяхме да сме мъртви.
Тя се облегна и вдигна поглед към тавана.
— Убих човек, Еймъс. Ти какво направи, когато… когато ти се случи за пръв път?
— Честно ли?
Тя кимна.
— Звъннах на Каси и я предупредих, че няма да се прибера вечерта. Написах си докладите, приключих разговора с онези от Вътрешния отдел и си взех стая в един мотел. Заредих се с алкохол и се напих.
— Това помогна ли ти?
— Не. Събудих се с най-ужасния махмурлук в живота ми и продължих да се чувствам отвратително.
— Благодаря ти, че се опитваш да ме ободриш — каза тя с глух глас.
— Искам да кажа, че въпреки необичайната ми памет се справих някак. Миналото ме преследва, но не ми пречи да живея с него. Ти също ще се справиш. Просто ще ти отнеме време.