— Само че той е знаел нещо, което тя не е знаела — каза Декър. — Знаел е, че умира. И не е искал да става неин агент.
— Затова е убил първо нея, после себе си. Край на историята.
— Звучи логично, Алекс. Но все пак трябва да докажем някаква връзка между двамата. А до момента не успяваме.
— И може никога да не успеем — отвърна тя. — Може да са се прикрили твърде добре. Или да са използвали посредници.
— Или само един посредник — заяви Декър.
— Имаш някого предвид?
— Човекът, чиито проблеми са в основата на всичко.
— Натали?
— Именно.
— Но защо посредник? Съпругът ѝ е комарджия. Тя просто се е опитвала да намери пари, за да покрие дълговете му.
Декър не каза нищо. Стоеше неподвижно и се взираше безмълвно в една точка.
— Декър, казах…
— Чух те. Но в момента не вярвам на нищо, което чувам.
— Защо не?
— Имам си причини. Десет милиона причини — добави загадъчно той, извади телефона си и позвъни в дома на Дабни.
Телефонът вдигна домашната помощница. Декър я помоли да го свърже с Натали.
— Тя пътува към летището — отвърна Сесилия Рандал. — Връща се във Франция. Погребението мина и Натали каза, че е време да се прибира.
— В колко часа е полетът?
— Мисля, че към пет и половина. Лети с „Ер Франс“.
Декър погледна часовника си.
— Благодаря.
Затвори и се обърна към Джеймисън.
— Май се опитва да избяга.
51
Натали Бонфил подаде паспорта си и самолетния билет, преди да се качи на борда на самолета. Беше А380, двуетажен въздушен лайнер, който щеше да пренесе през Атлантика над петстотин пътници и след седем часа и половина да кацне на „Шарл дьо Гол“.
Натали обаче така и не се качи в самолета.
Двама мъже със значки на ФБР препречиха пътя ѝ.
— Какво става? — попита тя.
— Насам, ако обичате, госпожо Бонфил.
— Багажът ми е в самолета.
— Наредихме да го свалят.
— Как смеете! — извика им тя. — Защо?
— Насам, ако обичате. Не искаме да правим сцени.
Натали се огледа и видя, че останалите пътници я наблюдават учудено. Завъртя се на пети и тръгна по коридора обратно към летището.
Тогава видя Декър и Джеймисън в компанията на Богарт и лицето ѝ се разкриви.
— Знаете ли какво ми причинявате? — извика тя.
Богарт пристъпи напред.
— Трябва да поговорим. Още сега.
— Казах ви всичко, което знам.
— А аз ви казах да не напускате района — отвърна Богарт.
— Нямах представа, че заповедта е валидна и след погребението на баща ми.
— Едното няма нищо общо с другото. Заповедта е валидна, докато не я отменя.
Натали се обърна към Декър.
— Това е ваша работа, нали?
— Разполагаме с помещение, където да поговорим на спокойствие.
Федералните агенти поведоха Натали към една стая точно срещу лентите за багаж. Милиган и Браун вече ги очакваха там.
— Благодаря, че ме предупреди навреме, Декър — прошепна Браун, докато влизаха.
— Моля, седнете, госпожо Бонфил — каза Богарт.
Натали седна, скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа гневно.
— Трябва ли ми адвокат? — попита рязко тя.
— Не знам — отвърна Богарт. — Смятате ли, че ще ви потрябва?
— Когато агенти на ФБР те свалят от самолета, започваш да си мислиш, че имаш нужда от адвокат, дори да не си направил нищо лошо.
— Не сте арестувана, затова не сме ви прочели правата. Следователно нямате право на адвокат, докато ви задаваме въпроси. Но вие, разбира се, можете да поискате адвокат и да откажете да отговаряте на въпросите.
— Задайте си проклетите въпроси. Може би така ще успея да хвана полета.
— Това няма да се случи — заяви категорично Богарт. — Но ще започнем с въпросите.
Натали се намръщи.
Богарт погледна Декър, който попита:
— Защо бързате да се върнете във Франция? Мислех, че се развеждате със съпруга си.
— Да, но дъщеря ми е с него. Искам да я взема.
— И да я доведете тук? — попита Декър.
— Още не съм решила. В момента съм малко объркана. Може да поживея при майка ми временно. Но какво общо има това със задържането ми?
— Общото са комарджийските дългове.
Изражението ѝ се промени.
— Господи! Сериозно ли говорите? Казах ви всичко, което знам.
— Искате ли да помислите малко и да отговорите отново на този въпрос?
Тя се напрегна и се огледа.