Декър опря глава на таблата на леглото. Добре, трябваше да започне от самото начало и да продължи стъпка по стъпка.
Факт: Дабни е бил подмамен да открадне секретна информация, която да продаде, за да покрие несъществуващи дългове от хазарт на стойност десет милиона долара.
Факт: Самопризнанията на Натали разкриваха, че именно тя е въвлякла баща си в тази престъпна схема.
Предположение: Натали не е знаела за шпионската афера.
Факт: Дабни е бил неизлечимо болен.
Факт: Дабни е застрелял Бъркшър.
Факт: Миналото на Бъркшър оставаше загадка, а това, което знаеха, беше изфабрикувано.
Факт: Бъркшър е имала стара къща и стар автомобил.
Факт: Бъркшър е разполагала с милиони долари.
Факт: Бъркшър е държала в склад под наем вещи, които предполагат, че се е занимавала с шпионаж.
Факт: Бъркшър е била учителка по заместване и доброволка в хоспис.
Факт: В старата къща Бъркшър е криела флашка.
Факт: Някой го бе нападнал, за да вземе флашката.
Предположение: Секретната информация, открадната от Дабни, е свързана с националната сигурност.
Последната точка попадна в категория „предположения“, а не във „факти“, защото информацията бе дошла от Браун, а по-рано тя го бе излъгала по този въпрос.
Какви изводи можеше да направи от всичко това?
Затвори очи, върна лентата на спомените и започна да я преглежда кадър по кадър.
Често пъти това му помагаше да види нещо, което бе пропуснал първоначално. В главата му сякаш светваше червена лампичка, когато една информация не съвпадаше с друга. Друг път това му подсказваше в каква посока да тръгне.
Но имаше и случаи, когато не се получаваше нищо.
Кадрите се нижеха един след друг, а Декър се молеше да забележи нещо, колкото и незначително да е то. Думи, които някой бе изрекъл, постъпки, които изглеждаха странни. Каквото и да било.
Хайде! Каквото и да било.
Декър отвори очи.
Основното правило, от което изхождаше, когато разсъждаваше по отношение на Бъркшър, гласеше, че тя никога не е правила нищо без причина. И ако това наистина бе така, то означаваше, че Декър е пропуснал важна част от уравнението.
По дяволите!
Той изскочи от стаята си и профуча по коридора като метеор. Джеймисън зяпна смаяно. Стоеше до мивката в кухнята и тъкмо поднасяше към устата си лъжица овесени ядки. Ръката ѝ застина във въздуха.
— Какво става? — възкликна тя.
— Трябва да вървим.
— Къде?
— В хосписа.
Дъждът се бе усилил и чистачките на колата едва се справяха с обилните струи. Декър изглеждаше нервен и разстроен.
— Искаш ли да ми кажеш защо отиваме в хосписа? — попита Джеймисън.
— Защо Бъркшър е работила като доброволка там?
— Не знам. Защо е работила като учителка?
— Защото складът, който е ползвала, се е намирал от другата страна на улицата. Мисля, че поради някаква причина е искала да бъде близо до него. Спомняш ли си коментарите, които е направила пред Билингс? Мисля, че изпитвала чувство на превъзходство спрямо американските учители и ученици и това ѝ е доставяло удоволствие. Така че вече ни е ясно защо е работила в онова училище. Остава хосписът. Ако е продължавала да шпионира, определено не е ходила там, водена от алтруизъм. Защо тогава?
Когато пристигнаха в хосписа, времето за свиждане отдавна бе приключило, но служебните им карти им осигуриха нужния достъп. Директорката Сали Палмър си беше тръгнала, но ръководителят на нощната смяна, мъж на име Алвин Дженкинс, ги покани в кабинета си.
Дженкинс бе нисък, пълен и отпуснат мъж към шейсетте с плешиво теме, заобиколено от ивица посивели коси. В отговор на въпросите им той отвърна:
— Никога не съм се срещал с Ан Бъркшър, макар да я знам по име. Работя нощна смяна, а тя е идвала сутрин.
— Имате ли други доброволци? — попита Декър.
— О, да, при това доста. Повечето са възрастни хора, пенсионери, които имат достатъчно свободно време, за да посещават болните.
— Разполагате ли със списък на тези доброволци? Трябва ни и списъкът на служителите — медицински персонал, администрация, до последния човек.
Дженкинс включи компютъра си и въведе няколко команди.
— Мога да ви принтирам всичко това, но защо ви е?
— Въпрос на национална сигурност — обади се Джеймисън, преди Декър да успее да каже нещо.
Дженкинс остана с отворена уста.
— О, боже! Да, разбира се! — каза той и им връчи разпечатаните страници. — Трябва да мина по стаите — продължи Дженкинс. — Чувствайте се свободни да ползвате кабинета ми колкото е необходимо.