Шефът на нощната смяна излезе, а Декър и Джеймисън започнаха да преглеждат страниците.
— Какво търсим, Декър?
— Нещо необичайно. Каквото и да било.
— Не съм сигурна какво очакваш да открия, докато чета имената и възрастта на служителите и развеждам снимките им. Какво изобщо е правила тук Бъркшър? Освен това дори не сме сигурни, че тези хора са се засичали с нея. Тя е посещавала само няколко пациенти. Може би трябва да попитаме Дженкинс дали знае…
— Затворникът! — възкликна Декър.
После скочи и излезе от стаята, а Джеймисън остана сама с куп листа в ръката и объркано изражение.
Стоя като вкаменена в продължение на няколко секунди, след което стана и се втурна след Декър.
— Заклевам се, че някой ден ще го убия.
54
Декър стоеше на прага на потъналата в мрак стая и се взираше в момчето. Джоуи Скот спеше в леглото си, а навън продължаваше да вали проливен дъжд. Погледът на Декър обходи стаята и запечата всяка подробност в нея. Тогава видя това, заради което бе дошъл тук.
Миг по-късно до него застана Джеймисън.
— Какво правиш…?
Когато видя Джоуи, тя млъкна и погледна към Декър.
— Има левкемия — прошепна той. — Много тежка форма. Нелечима.
Устните на Джеймисън потрепериха.
— На колко години е? — попита тя със задавен глас.
— На десет. Казва се Джоуи.
Джеймисън огледа леглото и тръбичките, които излизаха от стойката с интравенозен разтвор. На монитора до леглото се виждаха слабите жизнени показатели на момчето.
— Но защо си тук?
— Заради това.
Той отиде и взе една книга от лавицата до леглото. „Затворникът от Азкабан“.
— Здравей?
Декър се обърна и видя, че Джоуи го наблюдава.
— Здрасти, Джоуи.
— Ти си онзи футболист от „Кливланд Браунс“.
— Точно така. Еймъс Декър.
— Какво правиш тук?
Декър погледна през рамо и отвърна:
— Доведох моята приятелка Алекс да се запознае с теб, Джоуи.
Той се извърна към Джеймисън, която продължаваше да стои на прага и да гледа момчето. Тя влезе бавно в стаята и пристъпи към леглото.
— Здравей, Джоуи.
— Здравей, Алекс.
Момчето погледна към книгата в ръката на Декър.
— Да не би да си дошъл да ми почетеш? Сутрин ли е вече?
— Не, още е нощ. Не искахме да те събудим. Извинявай.
— Всичко е наред. Понякога се будя нощем без причина.
Декър и Джеймисън наблюдаваха как слабите му гърди се надигат и отпускат с усилие.
— Искаш ли да ти помогнем? — попита притеснено Джеймисън.
Джоуи поклати глава.
— Не. Случва се понякога. Ще ми мине.
Изчакаха минута-две, докато дишането на детето се нормализира.
Декър седна на стола до леглото и вдигна книгата.
— Ан ти я четеше от време на време, нали?
— Да.
Светкавица проряза небето. Последва я силен гръм, от който Джеймисън подскочи.
— А прочете ли ти първите две книги от поредицата? — попита Декър.
— Първите две?
— Да, тази е третата. Преди нея има още, а след нея — цели четири. От първите книги научаваш от какво семейство произлиза Хари Потър, как попада в „Хогуортс“ и си намира приятели… такива неща.
Джоуи изглеждаше объркан.
— Не, тази е единствената, която Ан ми е чела.
— И винаги ли я оставяше тук?
— Понякога. Друг път я вземаше със себе си. Но после винаги я връщаше. Остават ни малко страници. Май ще успея да чуя края — каза момчето и си пое дъх. — Е, поне се надявам.
Джеймисън извърна глава. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.
Декър изглеждаше силно разстроен, но попита:
— Някой друг идва ли да ти чете тази книга, Джоуи?
— Не. Само Ан. Никой друг. Мисля, че книгата е нейна. Защо?
— Просто се чудехме, Джоуи — побърза да каже Джеймисън, когато видя, че Декър няма да отговори. — Харесва ли ти историята? Поредицата за Хари Потър е страхотна. Аз самата започнах да я чета още в прогимназията.
— Да, интересна е. Хари ми харесва, но Хърмаяни ми е любимка.
— Защо?
— Обича да чете. И аз обичам… или по-точно, обичах. Прочетох много книги. — Джоуи посочи Декър и продължи: — Освен това играех футбол, като него. Преди да се разболея. Сигурно щях да стана много добър.
— Обзалагам се, че щеше да станеш велик — отвърна Джеймисън с разтреперан глас.
Декър гледаше разочаровано книгата, сякаш тя не бе оправдала очакванията му.
— Благодаря ти, Джоуи — каза той. — Може да се върна и да ти прочета оставащите страници.
— Може и аз да дойда — предложи импулсивно Джеймисън. Думите ѝ като че ли изненадаха и самата нея.